— Добре стреляш, Харей! — каза един от зрителите на младия ловец. — Да пази Бог от твоя верен изстрел.
Индианецът в това време излезе отсам палатката, като чу тези думи и видя дима от пушката на Харей, се обърна към него:
— Господине, стреляхте ли?
Тази къса фраза беше произнесена на най-чист английски език. Това обстоятелство само по себе си трябваше да привлече вниманието на Хенрих, но първо го порази фигурата на индианеца.
— Кой е този индианец? — попита той Годе.
— Аз питах вече за него, но никой не можа да ми каже. Казаха ми само, че е дошъл неотдавна. Никой не го познава, но капитанът се здрависал с него лично, когато пристигнал тук.
Индианецът беше приблизително на 30 години и бе висок около два метра. Неговото високо чело, орловият нос и строгите черти на лицето му показваха ум и енергия. Облечен беше в ловджийска блуза от хубава кожа, отлично обработена, на гърдите тя бе обшита, а на врата подшита с кожички. Със същите кожи бе обшит и долният край, което й придаваше красив вид. Но най-много го отличаваше от другите украсата на главата му. Черните му дълги и лъскави коси падаха по раменете и стигаха чак до пояса. Главата му беше цялата окичена с орлови пера. Изобщо целият костюм му придаваше голямо достойнство и напомняше „краля на меровингите“. Скъпоценните камъни, които красяха оръжието и дрехите му, бяха избрани с вкус. Дървото на пушката му беше украсено със сребърни резки. Той представляваше в пълния смисъл на думата идеален индианец, у когото не се забелязваше никаква дивашка следа. На вежливия му въпрос ловецът отговори много грубо:
— Стреляхте ли? Че ти не чу ли, бе? Не видя ли, че птицата падна? Я виж, тя още пърха на дървото.
— Трябва да сме стреляли едновременно.
— Я му вижте ума! Аз малко искам да зная едновременно ли или разновременно. Знам само, че стрелях и улучих.
— Но, струва ми се и аз улучих — скромно възрази индианецът.
— А, разбира се, разбира се, с твоята детинска пушка! — присмя му се Харей, като погледна презрително красивата пушка на своя съперник.
— Детинска — възрази индианецът, — но тя не отстъпва на другите пушки. Аз се хващам на бас, че моят куршум уби птицата.
— Лесно е да се види кой е улучил. Вашият номер навярно е около 50, а моят 90.
И Харей тръгна към дървото, на което висеше птицата.
— Как ще я стигнеш? Тя е високо — извика друг ловец, заинтересуван от спора.
Без да отговори, Харей дръпна спусъка, разнесе се силен гръм, клонът се счупи и увисна, но жеравът се закачи на друг клон и не падна на земята. Ударът, макар и да не постигна целта си, беше твърде сполучлив и предизвика шумни одобрения от зрителите, които не скъпяха похвалите си.
След това стреля индианецът, уцели клона и като че ли го отряза. Клонът падна заедно с птицата. Зрителите още по-гръмко изразиха своята радост.
Започнаха да разглеждат птицата и се оказа, че бе ударена от два куршума с различен калибър. И двамата си останаха победители, но младият ловец беше много недоволен, че има такъв силен съперник, и то индианец с детинска пушчица.
Изобщо планинците се отнасяха много недоверчиво към пушките, които имат някаква украса. Наричаха ги „миши оръжия, годни само за лекомислени хора“. Но често се лъжеха.
Младият ловец с голяма мъка скри гнева си. Без да каже една дума, той започна отново да пълни пушката си. Очевидно искаше да продължи надпреварата с риск да бъде победен. Тихо съобщи намерението си на един от другарите си, а после каза високо:
— Да се улучи клончето е много лесно. Всеки би го направил, стига само да има точен прицел. Но аз знам друга цел, която изисква много по-голямо самообладание.
Ловецът млъкна и погледна индианеца, който също пълнеше пушката си.
— Кажете, непознати — продължи той, — има ли в целия лагер някой, който ви познава и който напълно се доверява на вашето изкуство?
— Да — отговори индианецът с малко колебание. — Защо питате?
— Защото искам да ви покажа как се стреля. Не е мъчно да се уцели, но главното е да не се смутиш. Ей, Рубе! Къде си, приятелю?
— За какъв бяс съм ти потрябвал сега, Харей?
Последните думи бяха изговорени с такъв сърдит тон, че накараха всички да се обърнат към автора им. През дърветата и храстите се видя една тъмна фигура, която седеше до огъня. Само по движението на ръцете й можеше да се познае, че това е живо същество, защото иначе приличаше на клон от кестеново дърво. Хенрих се приближи, за да разгледа това чудно същество.
Дрехата му се състоеше от нещо, което по-рано е могло да се нарече ловна блуза, но сега приличаше на мях с една дупка отгоре и две парчета от двете страни вместо ръкави. Този мях беше отвратителен и за окото, и за носа. Панталоните и обувките му не бяха по-добри. Шапката на главата му беше от кожа, но вече съвсем износена. Изглежда човекът не си бе събличал дрехите, откакто ги е облякъл за пръв път, а това е било много отдавна. Шията му изглеждаше като бронзова от загара и дима.