Изглеждаше около 60-годишен и имаше поглед на стар хитрец. Беше от черните саксонци.
Имаше нещо много по-странно от костюма му. Като се вгледа по-внимателно, Хенрих видя, че той няма уши.
Човекът изглеждаше ужасно. Липсата на уши напомняше за някакво ужасно отмъщение, рисуваше пред въображението грозна кървава сцена. Много предположения се въртяха в главата на Хенрих, той си спомни думите на Сегин и реши, че това трябва да е пленникът, който донесе последните вести от лагера на навахите.
Като откликна така грубо на въпроса на Харей, той продължаваше да седи и да гризе един кокал, при което ръмжеше като вълк по време на ядене.
— Ела тука, Рубе, че ми трябваш — извика Харей с повелителен тон.
— Докато Младенеца не очисти кокала, няма да се мръдне от мястото си, а ти можеш и да почакаш.
— Ех ти, старо куче! Побързай малко.
Ловецът с недоволен вид сложи пушката си на земята и зачака Рубе, така наричаха този пън, облечен в кожен чувал. Като свърши работата си кокала, бавно се изправи и тръгна към любопитните, които го очакваха.
— Защо съм ти, Харей?
— За да държиш това нещо — отговори грубиянинът, като му подаде бяла черупка, голяма колкото джобен часовник.
Цялата земя беше покрита с такива остатъци.
— Какво е това, пари ли?
— Не.
— Защо ще си пръскаш барута напразно? Нима го имаш в излишък?
— Надминаха ме — тихо каза ловецът, — и то индианец.
Рубе погледна червенокожия, който величествено стоеше недалеч от тях. По израза на лицето на Рубе можеше да се заключи, че го бе срещал някъде. Той започна да разказва нещо, но от думите му се чу само едно — „марикопа“.
— Ти мислиш, че той е марикопа? — с явен интерес попита Харей.
— Че сляп ли си? Я му виж обувките.
— Да, имаш право, но аз съм живял две години сред това племе и не съм го виждал там.
— Той бе ходил далеч, където няма червенокожи. Той е добър стрелец.
— Познаваше ли го от по-рано?
— Да, точен прицел… Красива жена… Храбрец… Младенеца ги познаваше добре… Къде да застана?
Хенрих забеляза, че Харей чака да чуе още нещо от стареца. А думите за красивата жена го заинтересуваха. Но тъй като Рубе не искаше да продължава, той му посочи една пътечка и кратко извика:
— Шейсет.
— Само да не ме удариш в ноктите, чуваш ли? И без това индианците ми ги изтръгнаха вече от едната ръка, но другите ми трябват.
При тези думи старият ловец махаше с дясната си ръка, на която липсваше един пръст. После закрачи в показаната посока. Като преброи 60 крачки, обърна се и протегна дясната си ръка до височината на рамото, между пръстите му беше черупката.
— Готово, Харей — каза той, — можеш да стреляш.
Зрителите се заинтересуваха. Такива случаи са редки между планинците ловци, както разказват пътниците. Тази стрелба доказва не само изкуството на ловеца, но и самообладанието му, и доверието на другите към него. При това, разбира се, не е малка заслугата и на този, който държи предмета. Много биха се съгласили да стрелят, но малцина да държат черупката.
Хенрих трепереше от страх. По-голямата част от зрителите бяха развълнувани, но никой не се осмели да се намеси. Като въздъхна дълбоко, Харей изтегли левия си крак напред, застана твърдо, вдигна пушката и извика на другаря си:
— Ей ти, не зяпай там!
След това започна да се прицелва. Наоколо цареше гробна тишина. Всички погледи бяха насочени към целта. Харей стреля и черупката се пръсна на парчета. Тълпата поздрави стрелеца с гръмко „ура“. Старият ловец Рубе се наведе, за да разгледа късчетата и като вдигна едно от тях, извика:
— Удари я точно в средата!
И действително младият ловец беше улучил точно в средата. Всички погледи бяха обърнати сега към индианеца. До този миг той беше ням свидетел на всичко, но сега сведе очите си към земята и търсеше нещо. До краката си видя плод, който приличаше по големината и донякъде по цвета си на портокал.
Индианецът го вдигна и сложи на ръката си. Всички се чудеха какво иска да прави с него. Петдесет души го следяха внимателно.
Харей се гордееше с току-що постигнатата победа, обаче някакво предчувствие го безпокоеше. Той подозрително следеше движенията на индианеца. А Рубе преспокойно се върна при огъня и се залови за нов кокал.
Индианецът изглеждаше много доволен от намерения плод. На гърдите му висеше една орлова бедрена кост. Тя беше богато украсена и имаше няколко дупчици като на флейта. Той я сложи на устата си и издаде три високи звука, като правеше между тях еднакви паузи. После започна да гледа в гората на запад. Любопитството на ловците бе силно възбудено. Те си шепнеха помежду си. Веднага същите три звука се повториха в гората като отдалечено ехо. Очевидно той имаше и другар. Това беше изненада за всички, освен за Рубе.