Това беше великолепно животно, полуарабска кръв, първият господар на което — един испанец — му бе дал името Моро. Тъмен, с тънки и хубави крака, бързи и твърди стъпки, конят беше достоен за славата на арабските си сродници. Халер бързо оцени добрия си другар и като се привърза към животното, съумя да го накара и то да му отвръща със същото.
Щом пристигна в града, се запозна с един швейцарски емигрант. От него купи голямо нюфаундлендско куче на име Алп, което успя да се сприятели с Моро. Хенрих се радваше, че има тези умни и красиви животни, защото никое човешко същество не пожела да се запознае с него в хотела на плантаторите.
А там имаше една компания младежи, които бяха очевидно близки другари, защото не се отделяха един от друг. Когато Халер се връщаше от дългите си разходки, яздейки Моро и придружен от вярното си куче, той винаги срещаше тези младежи да се скитат безцелно по улиците. Тази компания прекарваше весело и шумно обедите и вечерите си — ядяха много повече от другите, пиеха скъпи вина и пушеха пури.
Той се заинтересува много от особеното поведение на тези хора, защото никога не беше имал случай да види подобно нещо сред обществото в Нови Орлеан. Тези младежи вероятно се занимаваха с една и съща работа, защото освен неизбежната прилика в изражението на лицата, която се забелязва във всяка общност от хора, те имаха нещо много еднакво помежду си. Всички бяха облечени в черно. На вратовръзките си имаха големи брилянтени карфици, които силно биеха на очи и с размерите си показваха, че притежателите им нямат изискан вкус, но пък копринените им жилетки бяха безукорни, а чистите им яки се открояваха ярко от шиите им, които изглеждаха като бронзови от слънчевия загар.
Някои имаха бради, други — мустаци, но и едните, и другите бяха прилежно извити. Походката им беше бавна и ленива, което е характерно за източните американци. Хенрих първо си помисли, че са ловци, и му се искаше да се сприятели с тях, но това общество беше много сплотено и не приемаше чужди хора в своята среда. Той се опита да се запознае, но никой не го забеляза. Не повтори опита, защото беше горд и се боеше от унизителен отказ. Но продължаваше да се чуди на тази весела компания, без да може да отгатне от какви хора се състои. Чак когато дойде Севрен, разбра кои са те.
На третия ден след пристигането си в града, Хенрих се върна рано за обяд, защото усещаше силен апетит след дългата разходка, която направи с коня си из околността. Щом стигна до хотела, най-напред видя тези, които наричаше клуба на ловците, заобиколили един новодошъл свой другар.
Едва сега за пръв път те му обърнаха внимание, а някои даже му се усмихнаха. Хенрих не разбираше какво означава тази необикновена любезност, но в това време човекът, когото бяха заобиколили, излезе срещу него и тържествено го поздрави. Това беше Севрен. Той обсипа братовчед си с въпроси за неговото здраве и с радостни възклицания, без да се стеснява от чуждите хора, които въпреки правилата на приличието продължаваха да се смеят весело, наричайки Севрен приятел и добър момък. Самият той се смееше на безобидните им шеги, а на Хенрих каза:
— Трябва да те представя на тези господа, които са мои другари.
— Какви хора са те? — попита Халер. — Навярно ловци или богати плантатори, дошли тук да се насладят на градските удоволствия.
— Не, просто пустинни търговци, както и аз. Този е Бент, този Сублет и големият Джери Фолгър.
Когато младежът се запозна с всички търговци, те изказаха своите големи съжаления, задето не са разбрали по-рано, че Хенрих е братовчед на Севрен.
— Ако знаехме, че сте от нашите — каза Бил Бент, — веднага бихме се побратимили с вас. Но вие приличате на млад учен, току-що напуснал университета. Видяхте ни се така сериозен, че бях готов да си заложа и главата, че ни се смеете, когато сте сам, и ни смятате за груби, недодялани хлапета.
— Е, стига толкова комплименти — каза големият Джери Фолгър, — ще успеем да си пийнем нещичко, докато приготвят обяда.
Беше пролет и ментата беше чудно разцъфтяла. Търговците очевидно познаваха добре ботаниката, защото си поръчаха разхладително питие от мента. Докато го приготвят и изпият, стана време за обяд, който се състоеше от дивеч, биволски език, пилета и сочни илинойски жаби. Когато другите си отидоха, групата от ловците остана на масата. Бил Бент предложи да пият мадейра за здравето на Хенрих и поръча да донесат цяла кошница с бутилки — всяка по 12 долара.