— Ей сега — каза през рамо — ще видите едно толкова красиво момиче, каквото не сте и сънували.
Чу се шум от леки стъпки. След минута се показа необикновено красива девойка. Всички онемяха от възхищение.
Тя беше облечена не по-лошо от индианеца. Роклята й беше направена от чудно красиви пъстри паунови пера. Долу тя завършваше с накити от малки морски черупки, които и при най-малкото движение издаваха шум като кастанети. На краката си имаше червени сукнени панталони с хубави шевици, а на ходилата — бели мокасини. Един красив пояс обвиваше гъвкавата й талия, а на шията й имаше огърлица. Накитът на главата й беше като на индианеца, само че с по-скромни размери. Разкошни черни коси я покриваха като мантия и стигаха почти до коленете й. От външността й лъхаше на дива традиция, невинност и достойнство. Цветът на кожата й беше тъмен, но на бузите й се разливаше нежна руменина. Тя се приближаваше все повече и повече, без да забелязва впечатлението, което правеше на събраната тълпа. Не сваляше от индианеца големите си черни очи, в които личеше обич и почит.
Харей беше силно развълнуван, свитите му устни бяха побледнели, а под очите му се образуваха черни кръгове. С едната си ръка стискаше дръжката на ножа, а с другата — пушката.
Индианецът подаде плода на момичето и му каза нещо на непознат език. То отиде на мястото, където беше по-рано Рубе.
До този момент всички мълчаха, но сега, като стана ясно, че ще се повтори същата сцена, както с Рубе, някои започнаха високо да изразяват мнението си.
— Той ще удари плода на ръката й — каза един мексиканец.
— Това е нищо — прибави друг и с това като че ли изрази общото мнение.
— В такъв случай с нищо няма да надмине Харей — прибави засмяно трети, англосаксонецът.
Но какво беше учудването на всички, когато девойката свали накита си от главата, а на мястото му сложи плода, като при това си скръсти ръцете и застана неподвижно като статуя. В тълпата се понесе силен ропот. Индианецът вдигна пушката си, за да се прицели, но Харей се спусна срещу него и го спря.
— Не, не бива да стреляте… Аз няма да допусна да се подложи една дама, особено тази, на подобна опасност. Аз не мога да допусна такава игра.
— Какво значи игра? — кресна индианецът. — Кой смее да ми заповядва?
— Аз — каза Харей, като се изправи пред него. — Тя навярно е ваша жена… и мрази белокожите… Но аз няма да ви позволя да стреляте срещу нея, докато имам сили.
— Оставете ни — каза индианецът, — сестра ми не се страхува.
— Сестра ви?
— Да, сестра ми.
Лицето на Харей светна. Той въздъхна леко и каза:
— Значи вие сте Ел Сол?
— Да.
— Извинете ме, но моля ви, не стреляйте.
— С удоволствие ви извинявам, но… позволете ми да продължа.
— Моля ви, прекратете надпреварата. Аз много съм чувал за вашето изкуство и се признавам за победен. Аз ви се моля още веднъж да не подхвърляте сестра си, която несъмнено обичате, на такава опасност.
— Тук няма никаква опасност. Ще видите ей сега.
— Тогава ми позволете аз да стоя на нейното място — каза Харей с умолителен и пресекващ глас. — Аз ще държа плода, без да се страхувам.
— Защо се тревожиш? — се намеси най-накрая Рубе. — Махни се и ни остави да се порадваме на стрелбата. Ти не се безпокой. Той ще удари като вятър плода от главата й.
Старият ловец улови младия за ръката и го отведе настрана.
През това време момичето стоеше до дървото, без да разбира причините за забавянето. Харей стоеше с гръб към него и то не го виждаше. Докато Рубе го дърпаше, индианецът успя да се прицели и беше готов да дръпне спусъка. Късно беше да му се противоречи. Такъв опит би завършил много лошо. На всички дъхът спря. Погледите бяха устремени към младата девойка.
Гърмежът се сля с оглушителния вик на тълпата, която в миг се озова при момичето. Пробитият през средата плод изчезна от главата на девойката, а самата тя беше жива и невредима. Хенрих също се затича. Димът премрежи очите му за минута. В това време се чуха острите звуци от свирката на индианеца. Когато димът се разпръсна, девойката не се виждаше вече на предишното място. По шума на клоните в гората можеше да се познае къде се е скрила. Никой не посмя да тръгне след нея. Братът се отдалечи, равнодушен към заслужените похвали. Той разговаряше другарски със Сегин. След всичко това Хенрих се замисли върху станалото, но гласът на стария Рубе прекъсна мислите му.