— Слушайте, момчета! — викаше безухият. — Младенеца не стреля по-лошо. Отрежете ми ушите, ако не засрамя индианец.
Всички се разсмяха. Рубе не губеше нищо, защото ушите му бяха отрязани.
— Че как ще го засрамиш? — се обади някой. — Да не стреляш по някой предмет, който ще сложиш на главата си?
— Почакайте и ще видите — каза Рубе, взе тежката си дълга пушка и внимателно я огледа.
Всички се чудеха на тази смелост и никой не можеше да си представи какво ще прави. Рубе обаче напълни пушката и продължи:
— Аз ще го надмина. Сега ще видите. Отсечете кутрето на дясната ми ръка, ако не успея.
Избухна още по-голям смях, защото знаеха, че му липсва този пръст.
— Наистина, ако улуча по-лошо от него, давам да ми одерете кожата от черепа.
Тук вече ловците изпокапаха от смях. Макар Рубе да имаше на главата си кожен калпак, всички знаеха, че индианците отдавна бяха извършили жестоката операция над неговия череп.
Тези неща бяха съобщени на Хенрих от Годе, който познаваше стареца от по-рано.
Рубе откъсна един малък кактусов плод, обели го и като го показа на другарите си, извика:
— Виждате ли плода? Той е двойно по-малък от оня на индианеца. Съгласни ли сте?
— Да, разбира се! — викаха всички.
— Добре, аз ще го уцеля от същото разстояние — 60 крачки!
— Славно нещо, няма какво да се каже! — възразиха някои разочаровано. — Сложи го на някое дърво и всеки ще го удари, даже и Барней със своята пушка. Нали, Барней?
— Разбира се, стига само да се целиш точно — отговори един малък човек, облечен в износен мундир, който някога е имал небесносин цвят.
Хенрих отдавна беше забелязал този малък човек поради особения му костюм и още по-особената прическа. Косите покриваха малката му глава като гъста остра четина. Цветът им приличаше на цвета на сварен морков. Той беше американски войник от погранична крепост. Омръзнало му кашаварс-твото и той избягал или както казват, дезертирал.
Същинското му име беше навярно друго, но сега се казваше Барней Окорок.
— Така може всеки да стреля. Но работата е там, че пред себе си имаш едно младо и хубаво момиче, което ще е грехота да убиеш при несполука.
— Това е вярно. Само като си помисля, ми настръхват косите — каза един от мексиканците.
— И каква красавица е! — каза Барней, като си повдигна ръцете нагоре. — Ръката ми би затреперала от страх, че ще й, причиня някаква вреда. Само брат й може да остане при това положение хладнокръвен.
— Шшшт… Мълчете, безделници! — изкрещя им Рубе, като приготви пушката си. — И аз ще си наема жена, която да държи плода на Младенеца. Ето как!
— Да не би да имаш жена тук? — извика иронично Барней.
— Имам, и не я давам за две красавици. Аз също не искам да й навредя. Почакайте, ей сега ще ви я покажа.
С тези думи той нарами пушката и влезе в гъстата гора. Хенрих и някои други, които не познаваха Рубе, мислеха, че действително има жена, скрита в някоя колиба в гората. Но тези, които го знаеха, разбраха, че готви някоя шега. Не чакаха дълго. Скоро той се показа с една стара, дълга и суха кобила. Между нея и стопанина й имаше известна прилика. Само ушите й бяха необикновено дълги, като у всички чистокръвни мустанги. Главата и шията й бяха съвсем сиви. Тя беше болна. Хълбоците й бяха тесни, а главата висеше по-ниско от раменете. Беше сляпа, но единственото й запазено око блестеше силно и показваше, че ще може да живее и да служи още дълго.
Появяването на този инвалид бе посрещнато с буен смях и подигравки.
— Смейте се колкото искате — говореше Рубе, без да се смущава. — Сега ще видите кой съм аз.
Всички знаеха, че е добър стрелец, но не разбираха какво се готви да направи. Най-после поискаха обяснение.
— Първо — започна той, — този плод е два пъти по-малък от оня на индианеца. Второ, индианецът го свали от главата, а аз ще го сваля от опашката. Това е по-мъчно.
— Разбира се. Ура! — викаха едни, а други примираха от смях. Всички обаче харесаха шегата му.
Той остави кобилата си на мястото, където стоеше младата индианка. Но вместо да я нагласи по дължина, за да запази главата и трупа й, избра една вдлъбнатина, сложи в нея предните й крака, а задната част и опашката стърчаха нагоре.
Като й прошепна нещо на ухото, Рубе постави плода върху задницата и се върна на предишното си място.
Издигнатата задница на кобилата представляваше такава смешна гледка, че зрителите си стискаха коремите от смях.
— Няма ли да млъкнете? — изкрещя им Рубе и се прицели.