Сегин повика хората си на съвет.
— Да се пръснем по равнината и да преминем пътя им поотделно, далече един от друг. Те няма да обърнат внимание на разсеяните следи.
— Чакай, чакай! — каза друг. — Аз искам да ми намериш поне един индианец, който като открие конски дири, няма да ги проследи до края. Ако намериш такова чудо, аз ще ти дам толкова злато, колкото тежи той.
— Тогава да извием малко краката на конете.
— Това е още по-лошо — възрази Харей. — Аз направих един път така и за малко щях да се лиша от кожата на черепа си. Само слепият индианец би се измамил от такава хитрост.
— Те не са толкова предпазливи, когато отиват на война — каза друг, — и аз не виждам какво ни пречи да прибегнем към такова средство.
Но повечето бяха на страната на Харей. Рубе, който досега мълчеше, издаде любимия си звук: „Пшт“!
— Казвай какво си намислил — извика му Харей.
— Преди всичко ще ви кажа, че сте глупави като деца. Аз ще прекарам конете, без да оставят някаква диря по земята.
— Как ще направиш това? — попита Сегин.
— Ей сега ще ви обясня, капитане. Но кажете ни за какво трябва да преминаваме този път?
— За да се скрием в планината.
— Но как ще преживеем там без вода?
— В полите на планината има един поток.
— Зная, но индианците сами ще спрат там, за да си вземат вода за из път. А как ще си скриете следите около този извор?
— Имате право Рубе, в това именно се крие и цялата мъчнотия.
— Най-добре е другите да заминат по равнината и да ловят бизони, а в планината да се скрият само 12 души и да чакат, докато минат индианците.
— Но как да отидат другите? В каква посока?
— На северозапад. Там има и вода, и хубава трева, така че могат да си останат чак докато се реши по-нататъшната съдба.
— Трева и вода има и тук, при този поток.
— Да, но те ще се спрат тук. И най-добре е да се махнем по-скоро от това място.
Думите на Рубе убедиха всички. Сегин реши да послуша съвета на стария ловец. Избраха дванадесетте души, които трябваше да се скрият и да наблюдават диваците, а другите отидоха на северозапад. В числото на първите влизаха Сегин, Хенрих, Ел Сол със сестра си, Рубе, Харей и още шестима други.
Преди да тръгнат, те свалиха подковите на конете си и дупките от гвоздеите в копитата из запълниха с пясък, за да приличат следите им на дирите на мустангите. Тази предпазливост беше необходима, защото животът им зависеше само от една следа, оставена на земята от желязо. Като се приближиха до военния път, те се пръснаха нашироко — между всеки двама имаше около половин миля разстояние. Събраха се заедно чак при полите на Пилон.
Слънцето залезе, когато стигнаха до потока, но не напоиха конете си, а се скриха в планинската теснина.
Мястото, където се скриха, представляваше прекрасен наблюдателен пункт. От него се виждаха и потокът, и пътят, и хоризонтът в три посоки.
Още отрано се снабдиха с вода, колкото можеха да съберат съдовете, които бяха при тях. Никакъв индианец не се виждаше.
До потока идваха само бизони, елени и антилопи, които пиеха и пак се връщаха да пасат. Те много съблазняваха ловците, но никой не смееше да стреля, защото кучетата на индианците непременно биха обърнали внимание на пролятата кръв.
На другия ден Сегин непрекъснато гледаше с бинокъла си, но не откри нищо. А когато и на третия ден не видя нищо, започна да се страхува да не би навахите да са избрали друг път. И друго нещо го безпокоеше силно — храната им се свърши. Трябваше да се хранят с орехи, които ядяха сурови, защото се бояха да накладат огън.
Един предложи да уловят антилопи.
— Следите от кръвта им ще ни погубят.
— Аз ще ви уловя дивеч, без да пролея нито капка кръв — каза един мексикански ловец. — Имам ласо, а после ще прикрия следите от борбата с животното.
— Опитайте — каза Сегин.
Мексиканецът и другарите му отидоха към потока. Сегин и Хенрих ги наблюдаваха от височината.
След четвърт час се показа цяло стадо антилопи, които идваха към водата. Обаче те се спряха и започнаха да миришат въздуха. Усетиха опасността, но беше вече късно. Примката се метна във въздуха и се уви около шията на първата антилопа. Другите избягаха. Ловецът излезе от скривалището си, нарами животното и се упъти към теснината. Другарят му вървеше след него и заличаваше неговите и своите следи. Изядоха антилопата сурова. И Хенрих даже взе участие в тази дива трапеза.
Нощта след четвъртия ден беше ясна и лунна. Стражата разбуди всички посреднощ. На северната страна на хоризонта се показаха черни фигури. Можеше да са бизони. Но веднага лъсна оръжие, виждаха се ясно и конете. Това бяха без съмнение индианците.