— Ами ако зацвилят сега конете ни? — извика Сегин.
Ловците веднага се втурнаха в гъсталака, където бяха привързани животните. И трябваше да се бърза, защото конете се помирисват от няколко мили, а на височината и най-тихият звук се предава много ясно. Ловците свалиха парцалите, които слагаха на краката на своите коне, и обвиха с тях главите им. След това се върнаха при другите.
Глава XI
ГЛАДЪТ В ПЛАНИНАТА И ОБЯДЪТ В ДОЛИНАТА
Време беше да се скрият. Ясно се чуваше конският тропот. Конете с весело цвилене доказваха, че усещат близката вода. Скоро се видяха копията и разветите знамена, а също и полуголите тела на индианците, които лъщяха на месечината като бронзови статуи. След като напоиха животните, бързо се оттеглиха в долината и ги пуснаха да пасат. Очевидно имаха намерение да нощуват тук.
Хенрих преброи около 200 воина, шествието на които трая около един час. Наблюдателите бяха добре скрити от храстите и дърветата, така че нямаше опасност да ги видят, но те забелязваха и чуваха всичко, което се вършеше в неприятелския лагер.
Индианците привързаха конете си за колове, забити в кръг, там където имаше най-хубава трева. При себе си оставиха всичките принадлежности и своите покривала — биволски и мечи кожи. Само някои от тях имаха седла, защото индианците яздят на голо по време на война. Всеки воин заби копието в земята и сложи при себе си ножа, лъка и стрелите. Забитите на еднакво разстояние едно от друго копия образуваха фронт от неколкостотин метра.
Общият вид на лагера можеше да служи за пример на всяка редовна войска. Той се разделяше на две части, защото се състоеше от индианци, принадлежащи на две племена — навахи и апахи. Първите бяха по-малко и се разположиха по-далече от наблюдателите.
Насякоха един куп дърва и запалиха на няколко места грамадни огньове. Насядаха около тях и започнаха да си готвят вечеря. При светлината на пламъците се виждаха ясно техните лица и гърди, които бяха татуирани с различни фигури и бои. Едни имаха яркочервен, други черен цвят. Едни бяха нашарени на петна, а други на линии като зебри. На гърдите и бузите им бяха изобразени вълци, пантери и други зверове. Някои имаха на сърцето си нарисувана червена ръка, а някои мъртва глава или куп от кости — това означаваше девизът на отделните войници.
Накратко, всеки бе нарисувал на сърцето си този символ, който най-много отговаряше на характера, произхода или вкуса му. Любовта към славата се среща във всички народи при всички степени на цивилизацията, затова и тук, както и в Европа, се забелязваше богата фантазия в избора на гербовете.
Много от тях имаха на главите си медни шлемове с щраусови пера. Тези украшения бяха взети от убитите кирасири.
Повече от два часа те се смееха и приказваха, като при това вдигаха голям шум. Съвсем не приличаха на горските индианци, които са тихи и мълчаливи.
След вечеря едни отидоха да пазят конете, а други се покриха и заспаха. Огньовете един по един загасваха, кучетата довършваха остатъците от вечерята и лаеха при най-малкия шум, понякога се чуваха и гласове от стражата.
Време беше и нашата дружина да се позанимае със себе си. Тази мисъл завладя всички едновременно.
— Може би индианците ще останат тук, за да се сдобият с дивеч.
— Възможно е — сериозно забеляза Сегин. — Местността е пълна с дивеч и няма да е чудно, ако останат тук по-дълго.
— В такъв случай влязохме в примката. Изход имаме само от една страна — каза един от ловците, като протегна ръка към прохода в теснината и отвесната планина отзад. — Как ще излезем оттук? Ето кое ме интересува най-много.
Всички погледнаха в тази посока. На около 30 метра от изхода се намираше лагерът на индианците — немислимо бе да се излезе оттам, даже ако стражата заспеше, защото кучетата непременно щяха да ги усетят, а зад тях се издигаше отвесно планината. Наистина бяха като в клетка.
— Но ние ще измрем тук от глад и жажда, ако проклетниците не се махнат скоро! — извика един мексиканец.
— Това може да стане и по-рано, ако намислят да посетят нашето убежище — каза друг.
Това предложение, макар и малко вероятно, можеше да се сбъдне, ако кучетата на враговете им подгонеха насам някое животно или пък индианците дойдеха сами да си наберат жълъди. Това би било сигурна смърт за малката дружина.
Сегин искаше да окуражи своите хора и им каза:
— Ако те не открият нашето убежище, ще се храним два-три дена с орехи, а после ще заколим някой кон. Имаме ли много вода?
— Кратунките ни са почти пълни — отговори Харей, — а това е голямо щастие за нас.
— Но няма с какво да храним конете си — печално забеляза Хенрих, като предвиждаше мъките, които очакваха неговия мил Моро.