— Те няма да страдат от глад и жажда, докато има толкова кактуси — каза Ел Сол, сочейки грамадните храсти от това растение.
Действително кактусите спасяваха много хора и животни от гладна смърт в пустинята.
— Приятели, опасно е да се отчайваме още отсега — каза Сегин. — Който може да спи, да си ляга. Ще поставим стражи навсякъде. Елате тук, Санчес.
И той посочи две места, откъдето се виждаше входът в теснината.
Останалите слязоха долу при конете, покриха се с килимчетата си, налягаха и всички заспаха.
Още преди да изгрее слънцето, бяха на крака и гледаха към лагера на враговете. Там беше тихо. Това показваше, че цял ден днес ще има почивка, защото диваците тръгват на път винаги преди зори.
Като се зазори на изток, лагерът се пробуди, черните фигури се раздвижиха. Най-напред индианците накладоха огън.
Нашите другари шепнешком разговаряха.
— Интересно е да се знае докога ще стоим в примката като мухи в паяжина.
— Най-малко три дена, а може би и шест.
— За какъв бяс ще се бавят тук толкова дълго? Стига им един ден, за да се сдобият с месо. Ето, вижте, цяло стадо бизони иде насам.
— Добре — каза един мексиканец, — но за да изсъхне месото, трябват най-малко три дни, а ако няма слънце — двойно повече.
Чак сега Хенрих разбра целия ужас на положението, в което се намираха — трябваше да стоят тук най-малко четири дни. Не се бояха толкова от глада, защото сурово месо имаше достатъчно, но жаждата силно ги безпокоеше. Ще стигнат ли кактусите, за да утоляват толкова хора и коне в продължение на няколко дена жаждата си?
Съмна се. Индианците, въоръжени, яхнаха конете си и ги закараха на водопой, а след това навярно щяха да ходят на лов за бизони. Тези, които останаха в лагера, приготвиха дърва, забиваха колове и разпъваха въжета.
— Ето на — извика един от ловците на Сегин, — те разпънаха въжетата. Вече сме същински заточеници.
Нямаше съмнение, че враговете им ще стоят тук няколко дни.
След два часа ловците се върнаха, носейки на конете си прясно месо от убити животни — от него още се вдигаше пара. Нахвърляха го на земята. Тогава се зачу шум и силна глъчка. Диваците бягаха весели напред-назад. Нарязаха месото на тънки късове и ги слагаха на въглените, а маста отделяха настрана. Ядяха месото още недопечено. Разтрошаваха костите и изсмукваха мозъка. Тази дива сцена, придружена със скачане, викове и глупави шеги, продължи около един час, след което друга група възседна конете и отиде на лов. Останалите слагаха месото на въжетата да съхне.
Нашите ловци знаеха какво ги очаква, но бяха претърпели много по-тежки лишения, така че не се бояха от предстоящия глад.
— Няма защо да се безпокоим, няма да ни уловят живи — чу се глас.
Друг подметна шеговито:
— Право да си кажа, бих изял цяло магаре, само да ми падне.
— Ей — каза му Рубе, — не бъди толкова лаком, ще те заболи стомахът. Хайде да си наберем орехи, за да се нахраним с тях като истински скитници.
Оказа се, че този скъпоценен плод беше малко. Това много ги огорчи.
— Скоро ще трябва да заколим някой кон — забеляза Сегин.
На това Рубе отговори сухо:
— Надявам се, че по-рано ще си изгризем ноктите.
Разпределиха водата и на всеки се падна по една малка чашка. Очистиха един куп кактуси от кората и бодлите и дадоха на конете да пият бистрата течност, която съдържаха.
Така мина първият ден от заточението. Индианците си легнаха късно и станаха на другия ден пак късно. Този ден прекараха в почивка и ядене. Даже кучетата не се отделяха от лагера, където имаше обилна храна и за тях. Слънцето печеше много силно, но ловците не се оплакваха, защото силната горещина им вещаеше скорошно избавление. Ако печеше още един ден така, месото щеше да изсъхне.
Но водата им свърши. Жаждата си утоляваха само с мокри кактусови листа. Свършиха се и орехите — започнаха да мислят вече за конско месо.
— Да почакаме до утре — каза Рубе. — Да дадем на бедните животни малка надежда за спасение. Кой знае какво ще стане до утре.
Това предложение беше прието, защото всички уважаваха опитността на стария ловец. Освен това всеки мислеше за своя кон. Най-силно се привързват господарите към конете си именно в пустинята. Те си легнаха да спят гладни и сънуваха разкошни трапези.
На третия ден индианците станаха пак късно, напоиха конете и седнаха да ядат. Миризмата на печеното бизонско и антилопово месо се носеше от вятъра чак до гладните ловци и силно дразнеше апетита им. Трябваше да заколят един кон, но кой? Имаше дванадесет коня — колкото бяха и ловците, и всеки скъпеше своето животно. Решиха да теглят жребий. Пуснаха в едно гърне 11 бели и едно черно камъче. Всеки трябваше да извади по едно, но със завързани очи. Хенрих трепереше така силно, като че ли жребият се касаеше за собствения му живот. Съдбата обаче спаси Моро. Падна се на един стар мустанг, който принадлежеше на един мексиканец.