Стражата се върна по местата си, другите вързаха краката на коня. Един от ловците държеше вече голям нож, а друг — ведро, за да не се изгуби нито капка от скъпоценната течност.
Необикновен шум прекъсна това жертвоприношение. Показа се голямо сиво животно, прилично на вълк.
— Индианско куче! — извика Рубе. — Не трябва да го изпускаме. Без шум да го убием.
Всички извадиха ножовете си и започнаха да се приближават към животното с бавни стъпки. Кучета обаче усети тяхното намерение и се спусна да бяга към изхода на теснината.
Тук пазеше господарят на нещастния кон. Той нарочно поиска да се отдалечи на стража, за да не гледа как колят милото му животно. Промуши кучето с копието си, то изрева и падна на земята.
Сегин и Хенрих се затичаха към височината, за да видят дали противниците не са чули рева на промушеното животно, но в лагера им беше тихо.
Разкъсаха набързо кучето и го изядоха още преди да изстине. Хенрих, макар и да се гнусеше, яде, за да не умре от глад.
Като се качиха след малко на височината, видяха радостни признаци в индианския лагер — индианците се готвеха да отпътуват. Месото беше вече почерняло и можеше да се прибере. Някои си топяха вече стрелите в отровна течност.
Нашите пленници се зарадваха, предполагайки, че враговете им ще си заминат още на следващото утро. Надеждата им се осъществи много по-рано. Преди да залезе слънцето, в долината се забеляза силно вълнение. Месото бе свалено и прибрано, конете напоени и готови. Индианците ги яхнаха и тръгнаха на юг. Апахите вървяха отпред, навахите бяха отначало с тях, но после се отбиха на запад към потока „Кравешко око“.
Първата мисъл на затворниците беше да слязат при реката и да се напият, а след това да се нахранят от остатъците, които бяха разхвърляни по долината.
— Почакайте, докато се скрият съвсем — каза Сегин. — Може някой да е забравил нещо в лагера и да се върне да го вземе. Нека един от вас да гледа, докато се изгубят в далечината, а другите да приготвят всичко за път.
Всички, без един, отидоха при конете и ги оседлаха. Животните като че ли се зарадваха, когато снеха от главите им техните покривала.
— Много ме интересува — каза Хенрих на Сегин — защо навахите отидоха на запад.
— И аз не знам — каза Сегин малко обезпокоен. — За щастие другарите ни не са там.
— Те трябва много да са се разтревожили за нас — каза Харей. — Дали са намерили достатъчно храна?
— О, не вярвам да са си стягали и те коремите като нас — извика Санчес. — Я ме погледнете! Станах на скелет. Броят ми се костите.
Всичко беше готово и ловците с нетърпение чакаха да тръгнат.
— Нашата стража спи — забеляза нетърпеливият Харей. — Индианците няма да се върнат вече. Те бързат, защото ги очаква богата плячка.
Като видя, че мъчно ще ги удържи и за да не даде повод да се наруши дисциплината, Сегин попита стражата. Той отговори, че се виждат само главите на противниците им далече на хоризонта.
— Добре — каза водачът — водете конете за юздите.
Ловците бързо слязоха в долината. Слугата на Сегин вървеше най-напред, за да напои по-скоро коня на господаря си. Като излезе от изхода, той веднага се дръпна назад уплашено.
— Господарю! Господарю! Те са още там! — викаше той несвързано.
— Кои те?
— Индианците.
— Да не си полудял! Къде ги виждаш?
— В лагера. Вижте сами.
Хенрих и Сегин слязоха до изхода. Откри се странна гледка — лагерът беше в същото положение, както го оставиха индианците. Пет или шест човешки фигури се надпреварваха със струпаните там вълци кой да заграби повече от останалите късове месо. Други, прилични на тях същества догризваха лакомо оглозганите кокали и мълчаха. Те просто не приличаха на хора с човешко достойнство. Това отврати Хенрих. Телата на тези изроди бяха сухи, кокалести, кожата им раздърпана, а ръцете дълги като на маймуни, главите им несъразмерно големи и покрити с кални сплъстени коси. По някои висяха парцали, а някои бяха съвсем голи.
— Те са от племето ямпарикос — каза слугата на Сегин.
— Дигери, сиреч гробари — каза друг, като искаше да обясни с това, че тези индианци принадлежат към това тъпоумно племе, което живее на гърба на другите като паразити, и у което животинският инстинкт преобладава над човешкия.
— Няма защо да се боим от тези нещастни идиоти — каза Сегин. — Хайде, напред.