— Много добре. Ето стрелите.
— Стигат ни само четири — каза Рубе. — Другите ще употребим за лов на вълци, тъй като по-добър дивеч ще срещнем чак зад Пинон. Харей, доведи мустанга на индианеца. Добър кон? Но пак не си давам кобилата за него. Вземи и щраусовото перо от шапката на Дакома. Трябва ми и килимче… Е, мирно де! Не говорете всички наведнъж.
— Вземи моето килимче! — извикаха ловците от всички страни.
— Три стигат. Сега, Харей, иди по военния път на 300 метра напред. Нека следите ти да бъдат ясни. Препускай понякога и в галоп.
Харей послушно изпълни заповедите на Рубе и се спря да чака нови.
Безухият привърза едно снопче щраусови пера за назъбения край на една стрела, която прикрепи за един кол, оставен от индианците. Стрелата беше обърната на юг и непременно щеше да привлече вниманието им. После той отиде при Харей и сложи на земята втора стрела с острието на юг. След това му заповяда да препусне и да спре чак след като измине 2–3 мили, а самият той вървеше подире му, но малко настрана от пътя. Като измина определеното разстояние отначало в галоп, а после бавно, Харей спря.
Рубе го настигна, постла трите килимчета напряко на пътя и заповяда на младежа да слезе от коня. После му каза да го поведе на изток, като внимава конят да стъпва от килимче на килимче. Тъй като животното стъпваше едновременно на две килимчета, третото оставаше свободно и Рубе бързо и изкусно се преместваше отпред. По този начин изминаха около 100 крачки, без да оставят следи по земята. След това Харей прибра килимчетата и препусна при другарите си.
Рубе се върна на пътя, сложи третата стрела там, където отбиха коня, измина още около половин миля на юг, сложи четвъртата стрела и тогава се върна при другите. Сполуката беше несъмнена, защото лъжливите следи бяха оставени много майсторски.
От своя страна и Ел Сол не бездействаше. Той уби няколко вълка, които ловците насякоха на части. Всички съдове бяха напълнени с вода, привързаха и Дакома за едно муле и чакаха само да се върне Рубе.
Сегин остави двама души на върха на Пинон, за да гледат, ще се върнат ли индианците да търсят вожда си и ако се върнат, по кой път ще тръгнат.
Когато нагласиха всичко, поеха към полите на планината. Тук откриха една каменна пътека, по която копитата на конете не оставяха никаква следа, и тръгнаха по нея на север, почти успоредно на военния път.
Трябваше да извървят двайсет мили, докато стигнат мястото, където щяха да се срещнат с другата част на дружината. Това беше на брега на едно малко поточе, по което имаше хубава трева за конете и дърва за огън. Другарите им дойдоха тук на сутринта, след като бяха вървели през цялата нощ.
Не се бавиха дълго, защото нямаха достатъчно храна. Затова трябваше да преминат планинския проход и да наловят дивеч от другата страна на планината.
Към обяд стигнаха в една долина, покрита с хубава гъста трева. Навсякъде се виждаха следи от диви животни.
Дружината спря. Околността беше пълна с кактуси, круши, ягоди и корени, с които сладко се нахраниха нашите ловци.
Растителната храна обаче не задоволи стомасите на всички, затова след два часа отидоха на лов. Рубе ги предвождаше. Чак след като извървяха един час, той се обърна към Сегин и каза:
— Ето пресни следи.
— От много животни ли са те?
— Трябва да са около петдесет най-малко. Пасат някъде наблизо на някоя полянка.
— Стойте, господа — каза Сегин, — по-тихо! Вървете напред, Рубе. Аз ще вървя след вас. Двамата ще открием животните.
— Мога ли да дойда и аз? — попита Хенрих, раните на когото бяха почти оздравели благодарение на медицинската помощ на Ел Сол.
И тримата се упътиха напред, като се промъкваха през гъсталака. Най-после видяха пред себе си една доста широка поляна, заградена с гъста гора. В средата й се издигаше група дървета. Виждаше се и цял ред от върби, което показваше, че там има и вода.
На поляната имаше бизони, които се скитаха в разни посоки. Някои даже бяха още мокри — сигурно скоро бяха излезли от водата.
— Можем ли да се приближим до тях? — попита Сегин.
— Да — отговори Рубе, — но трябва да се крием внимателно зад храстите.
— Но поляната е малка и те щом чуят шум, ще се скрият в храстите.
— Съвършено вярно.
— Какво да правим тогава?
— Да ги заобиколим.
— Така. Накъде духа вятърът?
— Наникъде. Въздухът е неподвижен като заклан индианец — каза Рубе. — Бизоните няма да ни усетят, а ние имаме достатъчно хора, за да ги заобиколим.
— Бързо на работа! — извика Сегин. — Рубе, разпределете половината от хората, а аз — другата. Вие, Хенрих, останете тук. Ще чакате моя сигнал. Тогава ще нападате, но се пазете добре, защото са ни необходими сили за предстоящата главна работа. По-добре е да изпуснем един бизон, отколкото да получим някоя рана. И тъй, бъдете предпазлив, мили мой, за себе си и… за другите.