Последните думи Сегин каза с усмивка и се отдалечи. А Хенрих се отдаде на приятни мечти. Мина четвърт час и той си спомни, че е време вече за работа. Прекъсна сладките си блянове, разгледа пушката си и приготви нови капсули. Силите му се възвърнаха и въпреки че искаше да следва съвета на Сегин, все пак не можеше да бездейства. Започна да си избира жертви.
Бизоните не усещаха опасността и спокойно си пасяха. Само старият им водач си тресеше от време на време гъстата грива, миришеше въздуха и сърдито удряше с крак по земята. С това изразяваше своето безпокойство.
Хенрих си мислеше колко е хубаво да убият някое животно, което дълго ще крепи техния живот. Веднага видя малък бизон, който излезе от гората и тръгна към стадото. Младежът се чудеше как се е отделило това младо животно от стадото, защото малачетата обикновено не се отлъчваха от майките си, за да не ги нападнат вълците.
Бизонът вървеше бавно и мъчно, като ранен, но вълците не му направиха нищо.
„Богат лов!“ — помисли си Хенрих и започна да се оглежда какво правят другарите му.
Нищо не се виждаше. Те навярно не можеха за половин час да заобиколят цялата поляна. Хенрих започна да смята наум.
„Поляната е дълга до половин миля в диаметър, а окръжността й е почти три пъти по-голяма. Да кажем, четири мили и половина. По-рано от един час не може да има сигнал. Значи трябва да чака. Но защо си лягат бизоните? Това е добре за нас — те няма да бягат. Един, два, три… ето вече шест налягаха… сега осем. Те се търкалят като ранени. Още два, скоро ще налягат всички и тогава ще ги нападнем много лесно. Точно сега е време за сигнал.“
Хенрих не познаваше добре нравите и обичаите на дивите бизони, но пак го учуди тяхното поведение. Високата трева и храстите пречеха да ги вижда цели. Най-после легна и последният бизон. Веднага се чу сигналът. Хенрих смушка коня си и препусна напред. Едновременно се показаха от разни места още около 50 души ловци.
Хенрих искаше да гръмне пръв и затова държеше пушката си готова. Но като се приближи повече, остана смаян. Животното, което лежеше пред него, не се помръдна. Въпреки това той вдигна пушката и се прицели. Веднага обаче видя кръв, сне бързо пушката си и поиска да спре коня си. Но Моро не го послуша веднага, а се спря чак в средата на неподвижното стадо. Той се забрави от ужас, около себе си виждаше цели потоци от кръв!
Другите ловци се слисаха също. Пред тях умираха бизоните. Някои ритаха още в последната си минута. Всеки имаше рана на шията, от която течеше гъста кръв.
Учудванията нямаха край.
— Не е ли това работа на човешка ръка? — попита Хенрих.
— Не — отговори Рубе, — ако не считате червенокожите за хора. Това е работа на индианците, залагам си главата, ако не излезе така… Ето го! Ето го!
Рубе се прицели. Хенрих погледна нататък и видя нещо, което се движеше по земята.
„Някой ранен бизон — си помисли Хенрих. — Ах, това е малачето, което преди малко дойде при стадото.“
В този миг животното скочи на задните си крака и нададе човешки вик. Косматата му покривка падна и под нея се показа индианец, който правеше отчаяни движения с ръце.
На Хенрих му дожаля за този човек, но беше вече късно. Чу се гръм, куршумът удари индианеца в гърдите и той падна на земята.
— Ех, Рубе — каза Хенрих, — защо не го остави поне да одере кожите на убитите животни! Така щяхме да се отървем от излишен труд.
— Потърсете, момчета, зад тези дървета — каза Рубе, сигурно ще намерите и други. А аз ще му одера дотогава кожата от главата.
Хенрих побърза да се отдалечи от тази ужасна операция. Като мина край индианеца, той видя при него много окървавени стрели — с тях беше ранил бизоните.
А Рубе, като го скалпираше, разсъждаваше:
— Петдесет долара за една кожа! Това е много по-доходно, отколкото ловът на бобри, я да видим към кое племе принадлежи той? Апах! Ура, другари!
— Така ли? — попита един.
— Точно така! Този е един от ония негодници, които ми отрязаха ушите. Жестоко ще отмъстя аз на тези проклети апахи! Този е шестият — добави той, като закрепи кожата за пояса си.
След това старецът направи една резка на приклада на пушката си. Тя беше шестата на това място и всяка от тях означаваше по един апах…
Като разгледа тази чудна сметка, Хенрих видя още няколко реда такива резки, които означаваха хора от други племена. Той остана смаян от това количество проляна човешка кръв.