Глава XIV
ЛОВ НА ХОРА
Нов гърмеж привлече вниманието на Хенрих към поляната и той се обърна. Най-напред видя само гъст дим и не можа да разбере защо се гръмна. Около 30–40 души бяха заобиколили гъсталака в средата на поляната и стояха толкова далече от него, че стрелите, които биха дошли оттам, не можеха да ги достигнат.
Явно беше, че убитият не е сам. Няколко негови другари се бяха скрили в храстите. Във всеки случай те не можеха да бъдат повече от 10–12 души, защото не биха могли да се скрият в малкия храсталак. Тях именно заградиха и ловците.
На младежа му стана много болно от този човешки лов и погледна Сегин умолително, като искаше от него да забрани този ужас, но онзи сви рамене и не каза нищо. По израза на лицето му позна, че се срамува от постъпката на своите хора, но нямаше какво да се прави. Хенрих се убеди, че е безполезно да иска да се прекрати този възмутителен лов. А и самите ловци биха се изсмели над чувствата, които го вълнуваха в тази минута. На тях им беше приятно, че са уловили такава хубава плячка. Младежът мълчаливо чакаше края на тази кървава драма.
— Какво има там? — попита един от мексиканците Барней, който бе гръмнал.
— Един червенокож — отговори той.
— Къде го виждаш? Да не сънуваш? — закрещя съседният ловец.
— Ти трябва да си видял сянката си и гърмиш по нея — му се присмя друг.
— Дяволи е видял!
— Наистина видях в храсталака нещо прилично на дявол и гръмнах.
— Чухте ли, Барней убил един дявол! Ха-ха-ха!
— Вятър! — каза друг ловец и тръгна към гората.
— Не бързай толкова — подхвърли му Харей. — Не се доверявай на коварните червенокожи. Видял ли е Барней някого или не — все пак има нещо в храстите. Трябва да се пазим. Гледайте ме мене…
Като каза това, младият ловец слезе от коня си и като се криеше зад него, тръгна на зигзаг към гората. На седлото беше закрепил пушката си с дулото напред. Другите последваха неговия пример. Настана мъртва тишина. Скоро обградиха гъсто малкото островче. Нито една стрела не излетя оттам. Нима няма никой? Ловците влязоха още по-смело в гората. Чу се шум от съчки. Веднага някой извика:
— Барней, ура! Ти си убил един червенокож! Да живее старият войник! Ела да видиш кого си убил.
— Браво, Барней, ти го уби — твоя е плячката, върви му одери черепа.
— Защо? — попита Барней.
— Как защо, глупако, награда ще получиш за това — 50 долара!
— Нима това струва толкова пари?
— Хайде, хайде, върви, не дрънкай толкова много.
— Не иска ли някой от вас да направи това вместо мен? — каза сконфузеният ирландец.
Бедният Барней, той никак не се радваше на тази сполука. Много грехове навярно бе направил в гарнизона, но с човешка кръв не бе търгувал.
Ловците претърсиха горичката, но нищо повече не намериха. Впрочем откриха един лък, който показваше, че е имало и трети индианец, а може би и повече.
— Търсете из върбалака на брега! — викна им Сегин.
Една част от ловците тръгнаха към водата. Това беше едно малко блато, водата на което бе размътена, а по бреговете имаше много бизонски стъпки. Най-отпред вървеше Рубе като най-внимателен и предпазлив. Оглеждайки се на всички страни, той се приготви да напълни пушката си, но веднага се обърна към Барней, който беше до него, и тихо каза:
— Дай ми по-бързо твоята пушка!
Ирландецът веднага му даде пълната си пушка и взе празната карабина. Рубе се престори, че се прицелва над блатото, но в миг се изви на друга страна и стреля във върха на едно дърво. Разлюляха се клоните и нещо тежко започна да пада по тях надолу. Това беше индианец.
Хенрих закри очите си пред новата жертва, но веднага се чу гласът на Рубе:
— Ах, тези казионни пушки — не съм успял да улуча!
Дивакът бягаше колкото сили имаше. Рубе се спусна с нож в ръка след него. Ловците стреляха няколко пъти по индианеца, който не напредваше много, защото бягаше на зигзаг, за да не могат да го улучат.
Един от куршумите го рани тежко, а освен това на няколко места вече течеше кръв от бронзовото му тяло.
Няколко души го гонеха, други се върнаха при конете си, за да му преградят с тях пътя. Животните пасяха в гората и само старата кобила на Рубе се скиташе по поляната между убитите бизони, точно на пътя на беглеца. Когато стигна до нея, нещастникът измъкна кола, за който бе привързана кобилата, метна се на седлото и препусна напред. Това обаче не му помогна. Рубе изсвири на коня, той позна сигнала на своя господар, спря се и въпреки усилията на индианеца, хукна да бяга назад. В това време един куршум се заби в рамото на коня. Той се изправи на задните си крака, а индианецът падна на земята. Веднага дотича един мексиканец и го промуши с дългото си копие.