Гората екна от гласа на стария Рубе. Той кълнеше и казионната пушка, и индианеца, и глупавите стрелци, които целеха врага, а улучиха неговата кобила. Успокои се чак когато видя, че раната е много лека. Тъй като нямаше никакви следи от други червенокожи, ловците накладоха огън, сготвиха и се нахраниха. След това се събраха на съвет.
Решиха да тръгнат към развалините на старата мисия, която беше само на 10 мили оттук. Там беше удобно да се чака и даже много лесно можеха да се разправят с куатеросите, към които принадлежаха тримата убити, ако ги нападнеха. Нямаше какво да чакат още. Одраха кожите на убитите бизони, нарязаха месото им, натовариха го и тръгнаха на изток.
До развалините стигнаха преди залез. Лагерът се разположи между съборените стени. Вълците и кукумявките — обитатели на тези места — се разбягаха, изплашени от новите гости. Тук имаше и една запустяла градина, по дърветата на която висяха зрели плодове. Затова вечерята беше много по-богата и разнообразна от друг път. Освен месо ядоха ябълки, круши и грозде. Край стените лъкатушеше малко поточе, така че и вода имаха достатъчно.
След вечеря уморените ловци си легнаха да почиват, но оставиха стражи при всички пътища и пътеки. Първата нощ мина тихо.
Тук се бавиха три дни. Това време беше достатъчно да изсъхне месото. Само Хенрих не беше доволен от дългата почивка. Безделието събуди отново лошите инстинкти у ловците — грубите шеги, караница, псувни и ругатни не преставаха от устата на някои от тях. Бедният младеж избяга в гората с доктора, където разговаряха по научни въпроси или си спомниха приятните минути, прекарани при брега на Дел Норте.
Сутринта на четвъртия ден двамата, които бяха оставени на Пинон да наблюдават ще дойдат ли индианците, се върнаха. Те съобщиха, че видели навахите. Били около 300 души и се упътили в указаната от стрелите посока — на юг. Това беше групата на Дакома.
След един час ловците се качиха на конете си и потеглиха по скалистия бряг на Сан Педро. Привечер стигнаха до пустите брегове на Хил и останаха да нощуват край тази река в едни прочути развалини. Това беше втората спирка на ацтеките по време на тяхното изселване.
Само Сегин, Хенрих, докторът и Ел Сол се заинтересуваха от тези забележителни руини. Другите ловци не им обърнаха никакво внимание. Мечите следи ги интересуваха много повече от намерените стари съдове и надписи. Те погнаха мечките, от които убиха две и ги изядоха за вечеря.
На четвъртия ден, откакто напуснаха Хил, дружината стигна до една преграда, под която реката Сан Карло си бе прокопала подземен път. Неудобно беше вече да вървят по течението, защото трябваше да преминат планината, която им преграждаше пътя. Сегин каза на хората си, че иска да се отбие на изток.
Ловците посрещнаха това с радостно „ура“. Пред очите и въображението им заблестя злато. Те тръгнаха в новата посока и решиха да спрат едва когато стигнат до вода.
Вървяха цяла нощ и на другия ден навлязоха в безплодната пустиня, където нямаше нито дърво, нито трева, нито пък вода.
Пред тях се виждаха една зад друга две планински вериги, върховете на които бяха покрити със сняг. Нямаше съмнение, че под снежните върхове шумолят бистри потоци към равнината, но те бяха много далече оттук. Ако не намереха някъде по-рано вода, те биха измрели до един от жажда.
Като оглеждаше наоколо, Хенрих видя пред себе си широк отвор между снежните планини. Учуди го жълтата бразда, която се отличаваше силно от околната панорама. Въздухът там беше чист и по-прозрачен и земята не беше покрита с пясък като тук. Като се приближиха повече, Хенрих видя хубава трева и прекрасни дървета.
— Памуково дърво! — извика той.
— Не, това са огромни борове — забеляза Харей — и там сигурно има река.
— По-хубаво вижте — извика трети, — това е къща.
— Къщи! Къщи! Къщи! Това е цял град! — се обадиха няколко гласа.
Хенрих яздеше със Сегин напред. Тези викове го накараха да спре. Спря се и приятелят му. Те излязоха на по-открито място. Какво е това? Пред тях се виждаха стени, къщи — цял град! Кули, покриви, едно огромно здание с купол се издигаше над целия град.
Хенрих помисли, че това е призрак, игра на въображението, мираж. Той потри очите си, пак се вгледа и видя още по-ясно къщите и кулите. Дори личаха прозорците, вратите и комините. Някои от тях изглеждаха като крепости…
Какво е това? Да не е Чиболо — градът, за който разказват испанските отци. Не е ли това градът със златните врати? И Сегин се чудеше дали наистина съществува това, което виждат, или ги лъжат очите им?