Дружината се спря неволно пред чудната гледка, но след малко препуснаха към града. Като изминаха известно разстояние, спряха като вцепенени. При стените на града стояха пълчища от въоръжени хора.
Ловците извикаха:
— Индианци! Индианци!
— Да — каза Сегин, — по тези места не живеят бели хора. Но какви индианци са тези? Червенокожите нямат такива големи коне и пушки, а и самите хора… Боже мой… те са цели гиганти… ако това не е някое видение!
А докторът в това време тихичко се смееше на уплашените ловци. Хенрих разбра неговата усмивка и се поотрезви малко. Спомни си за описанията на това явление и за да се убеди напълно, че пред него е истински мираж, вдигна ръката си. Конникът, който беше отпред, направи същото. Той препусна и видя, че един гигант иде насреща му. Тук обаче Хенрих излезе от областта на пречупване на лъчите и гигантът изчезна.
Градът също се изгуби. Вместо него се показаха планини, а вместо гигантските дървета — върби. Това много зарадва жадните ловци. Под върбите се извиваше бистро поточе. Конете зацвилиха, като подушиха водата, и след няколко минути и хората, и животните утолиха силната си жажда, която ги мъчеше толкова време. А всичко, което видяха преди малко, беше чиста оптическа измама.
Глава XV
ЗЛАТНАТА ПЛАНИНА
Дългият път умори ловците, затова те престояха на почивка край рекичката през цялата нощ и целия следващ ден. Много ги съблазняваше обаче реката Прието — тази пословична река, за която казват, че и във вълните си носела златен пясък. На другия ден вечерта те се разположиха на нейния бряг.
Реката Прието тече през пусти и планински места, където е пробила пътя си благодарение на своето бързо течение. Затова и бреговете й са почти навсякъде недостъпни. Водата й беше мътна и черна. А къде беше златният пясък?
Като повървяха малко по брега, пътниците се спряха на едно място, където течението беше по-бавно и бреговете не така стръмни. Без да си починат, те се спуснаха към реката и се натовариха с пясък. После го триха с ръце, промиха го грижливо в малките си съдинки, но не видяха нито зрънце злато.
Тогава започнаха да къртят с топорите си късове кварц от скалите, но и тук не намериха търсеното — нито следа от злато. Но къде беше то? „Трябва да е по на север“ — решиха те.
В това време беше дадена заповед да вървят на другата страна-по течението. С явно недоволство изминаха те голямо разстояние по брега и стигнаха до едно по-удобно място, където можеха да напоят конете си. Ловците пак се спуснаха към пясъка, но напразно.
Златните насипи бяха навярно назад. Капитанът нарочно ги отведе от реката Сан Карло, за да не би добиването на злато да ги задържи и да забави с това похода. „Той се грижи само за своята работа, а че хората му ще се върнат пак голи и с празни ръце — не иска и да знае“ — така роптаеха ловците из лагера и сипеха грозни клетви даже и пред самия предводител. Сегин се преструваше, че не чува нищо. Той беше от онези силни характери, които са в състояние да понесат всичко, за да постигнат желаната цел. Като повечето креоли, беше буен и раздразнителен, но нещастието силно го бе охладило и му даваше голямо хладнокръвие, толкова необходимо за един вожд на подобна армия. Започваше ли обаче да се кара, ставаше „опасен човек“. Хората му познаваха много добре това негово качество. Но сега той даже не се разсърди.
Още рано, преди да изгрее слънцето, пътниците възседнаха конете си и тръгнаха към височините на Прието. Недалече от мястото, където нощуваха, се забелязваха огньове, навярно това беше заселището на апахите. Трябваше да се мине край тях незабелязано, а това можеше да се постигне само ако вървяха без шум нощем, като се крият през деня.
Щом изгря слънцето, дружината се разположи в една дълбока котловина. Няколко души се изкачиха на едно високо място, откъдето можеха да виждат какво става наоколо. Зад котловината се виждаха облачета от дим, които се издигаха над индианското село. Групата обаче не се бави дълго в котловината, а като си почина малко, тръгна по широката долина, покрита с бъз и кактуси.
Скоро излязоха на индианския път, но тук прегазиха реката, за да тръгнат на изток. Напоиха на това място конете и мулетата си. Няколко души отминаха напред и се качиха по стръмния бряг. В същия миг обаче се развикаха силно, махаха с ръце и сочеха на север.
— Какво има там? — попита Сегин, като се изкачваше по височината.
— Златна планина! Златна планина! — викаха те.
Всички побързаха да се качат. Пред очите им се показа една планина, която блестеше ослепително от отражението на слънчевите лъчи. Върховете на планината, даже и склоновете й, които бяха осветени от слънцето, светеха като злато.