Ловците обезумяха от радост. Ето най-после златната планина, за която толкова много се говореше по време на почивките край вечерните огньове. Значи това не е измислица, а чиста истина. Златната планина е пред очите им във всичкия си блясък!
Хенрих погледна към Сегин. Той седеше на коня си с наведена глава, на строгото му лице се изразяваше силно безпокойство. Само той, докторът, Хенрих и Ел Сол знаеха истинската цена на този блясък, защото това беше селен, а хората го смятаха за чисто злато.
Планината не лежеше на пътя им, но Сегин знаеше много добре, че няма да успее да разубеди хората си и ако не ги остави да отидат до планината, ще предизвика силно възмущение. Той се опита въпреки това да ги отклони от намерението им, като ги изкомандва да вървят напред, но те вече бяха насочили конете си към планината и за нищо на света не биха се съгласили да се върнат. Хенрих ги разубеждаваше, че това не е злато, а селен, но те опиянени от жаждата за богатство, не искаха дори да го слушат. Напразно ги заплашваше и Сегин, че ще бъдат нападнати от навахите, ако се забавят. Нищо не помагаше. Тогава разсърден от тяхното упорство, той извика:
— Нека да бъде по вашему, глупаци! Вървете, но се пазете да не изгубите живота си, като се качите по тази примамлива планина. Напред!
С тези думи той застана начело на дружината и я поведе към планината. Тържествени викове поздравиха това решение. Мрачните предсказания на Сегин не ги плашеха. Те тържествуваха, че капитанът им направи тази отстъпка, а той, отчаян и тъжен, вървеше пред безумната тълпа.
Като пътуваха целия ден, стигнаха до полите на златната планина. Слязоха бързо от конете и стремително започнаха да се катерят към блестящите й точки. С брадвичките, пищовите и ножовете си къртеха едри късове от съблазнителната скала, но за жалост всички бяха от кварц или селен. Бедните ловци сърдито ги хвърляха настрана и къртеха нови, но напразно. След като се блъскаха няколко часа, те се убедиха, че няма да намерят желаното злато. Слязоха долу омърлушени, качиха се на конете и мълчаливо тръгнаха след капитана си далече от лъжливата планина.
Обратният път им отне цял ден, но се утешаваха сами, като вярваха, че и индианците ще загубят същото време, следвайки дирите им, а с това срокът на нападението не се ускоряваше, но се отлагаше малко. Сегин поведе дружината си на югозапад и за да навакса част от изгубеното време, даде на хората си само малка почивка, колкото беше необходимо да се напоят животните на реката, слизаща от планината, край които водеше техният път.
Като вървяха още един ден на югоизток, Рубе позна очертанията на известните му планини. Приближавайки се към столицата на навахите, нощуваха на брега на един от ръкавите на Прието. Пред тях се виждаше процеп между две височини, който служеше за легло на този ръкав. Рубе посочи процепа на Сегин.
— От другата страна на процепа е градът на навахите.
Късно вечерта на другия ден дружината се приближи до началото на цепнатината. Не беше възможно да вървят по-нататък по брега, местата бяха непроходими. Трябваше да се изкачат на една от височините и по нея да продължат пътя си. Когато ловците, предвождани от Рубе, се качиха на високия бряг, градът на навахите — целта на техния поход — се откри пред очите им.
— Слава Богу, стигнахме най-после! — каза Сегин развълнувано. — Да ни помогне Господ благополучно да свършим работата си!
Великолепна картина се откри пред очите на ловците. Градът се виждаше като на длан. Той заемаше западния край на огромна овална равнина с дължина няколко мили. Цялата равнина плуваше във весела зеленина, пронизана лъкатушно от бистрата река и обградена с високи планини, дивият изглед на които придаваше особена прелест на този разкошен оазис. Мрачните гранитни висоти, изпъстрени с тесни процепи, бяха окичени с тъмни борики, които като стража пазеха града от северната страна. От южната страна планините имаха съвършено друг вид. Те приличаха на купища от огромни кварцови скали, назъбени с остри високи върхове. Там където се срещаха тези два гиганта — северният и южният, — се разливаше тъмната зеленина на борова гора, която обгръщаше бреговете на реката. Около тази гора на края на оазиса се виждаха много пирамидални постройки — това беше градът на навахите.
Градът се намираше на около десет мили от планините, но пак се виждаха добре неговите постройки. На някои от покривите на къщите имаше тераси, на които се развяваха флагове. Една голяма сграда се виждаше вън от града, отделена от другите къщи. Това беше храмът. С далекогледа се забелязваха и човешки фигури, които се движеха по двора и терасите на храма.