Хора и в града, и на полето. Едни се скитаха из улиците, а други пасяха стадата. Тук-там се забелязваха и стада от коне. На реката имаше цели орляци от диви лебеди и гъски — някои плуваха, а други се движеха по брега. Цялата тази мирна гледка беше леко позлатена от лъчите на залязващото слънце.
Гледайки тази тиха картина, Хенрих си мислеше тъжно: „След няколко часа този мир ще бъде нарушен. Ще се вдигнат страшни викове, ужас и насилия ще се пръснат по това място.“
Сегин свика хората си под едно дърво на съвет как да нападнат града. Той реши въпроса така. Ще се приближат нощем, а ще нападнат на другия ден, на светло, за да разпознаят добре пленниците.
Като приеха това решение, всички налягаха на земята, държаха юздите на конете в ръцете си и очакваха настъпването на нощта.
Бавно се разливаше тъмнината по обширната равнина. Огньовете на индианците се губеха един след друг и над полето се възцари тиха безлунна нощ. Тъмни облаци обграждаха небосклона и заплашваха да плиснат силен дъжд. Само беззвучният глас на лебеда и грозният вой на вълка нарушаваха от време на време дълбоката тишина. Големи прилепи цепеха шумно въздуха, а в тревата блестяха светулки. В умовете на сънливите ловци се мяркаше предстоящото сражение и плячката от него.
Отдавна очакваният ден настъпи. По терасите се движеха човешки фигури, наметнати с пъстри плащове. Повечето бяха жени, млади и стари, всички с разплетени коси. Около тях подскачаха малки дечица. Забелязваха се и белобради старци. Имаше и млади мъже, но навярно не принадлежаха към класата на войниците. Те ходеха насам-натам, носеха вода от кладенците и кладяха огньове. Това бяха робите — военните пленници на навахите.
Старците отиваха към храма, след тях жените и децата. За кратко време се събраха около сто души на горната тераса. До знамето поставиха нещо, прилично на олтар. Тънка струя от дим се понесе от запаления огън. Звуковете на индианския барабан се сливаха с гласовете на молещите се. След пеенето настъпи голяма тишина. Всички стояха мирно, обърнати към изток.
— Какво значи тази церемония? — попита Хенрих Рубе.
— Тези племена се покланят на слънцето и сега поздравяват неговия изгрев.
Любопитството на ловците се изостри силно. Те не снемаха очите си от духовната церемония. Веднага на запад се заалени гребенът на най-високия връх. Ярката светлина се разливаше постепенно по долината и най-после огря фигурите на молещите се.
— Вижте, капитане — каза Рубе, — между тях има бели жени и млади момичета.
— Боже мой! — извика Сегин от дълбочината на душата си. — Помогни ми да я намеря между тях!
С тази молитва той наду командирския си рог.
Призивният сигнал се разля по цялата равнина. Конниците наизскачаха от скривалището си, спуснаха се като вихрушка по равнината и скоро заобиколиха целия град. Само няколко останаха да пазят Дакома и багажа.
Звукът на рога порази жителите. Те видяха веригата, която ги бе обградила. Някои от неопитните можеха да си помислят, че това е военна игра или шега на съседното им дружеско племе. От страх и изненада индианците стояха известно време като вдървени. Това трая, докато конниците стигнаха стените на града. Сега вече всички познаха страшното оръжие на белите врагове.
Те се разбягаха по всички улици, носачите на вода захвърлиха кофите и хукнаха да бягат към къщите си, като надаваха ужасни викове. Качиха се на покривите и веднага изтеглиха стълбите при себе си. Жените и децата пищяха сърцераздирателно. Всички бяха обзети от смъртен ужас.
Конниците се приближиха до вратата на града. Тук останаха няколко от тях на стража, а другите със Сегин, Хенрих и Рубе се спряха пред храма.
Старците стояха на терасата. От страх те трепереха.
— Не се бойте! Ние сме ваши приятели! — викаше им Сегин на техния език.
Но гласът му се заглушаваше от ужасните викове, които се разнасяха от една тераса на друга. Той повтори уверенията си и старците дойдоха до края на терасата. Един от тях навярно беше водачът им. Неговите бели коси стигаха чак до пояса му. На ушите и гърдите му лъскаха метални украшения. После се наведе над терасата и отговори на испански:
— Приятели! Приятели!
— Да, ние сме ваши другари — отговори Сегин на същия език, който разбираше цялата дружина. — Не се бойте от нас. Никакво зло няма да ви сторим.
— А и защо ще ни правите зло? Ние сме добре с всичките бели племена на запад. Ние сме деца на Монтесума. Ние сме навахи. Какво искате от нас?
— Дойдохме да си вземем жените и децата, които са в плен у вас.