— Грешите! У нас няма бели пленници. Тези, които търсите, са далече на юг при апахите.
— Не, те са тук. Аз знам това много добре. Ние изтърпяхме големи мъки, докато стигнем дотук, и без тях няма да се върнем.
Старецът размени няколко думи със своите и после поговори с тържествен глас:
— Вярвай ми, водачо, теб са те излъгали. У нас няма бели пленници.
— Ах, ти, стари безсрамни лъжецо! — извика Рубе, като сне перуката си. — Погледни тук. Познаваш ме, нали?
Голият череп напомни на индианците историята за одрана-та кожа от главата на живия Рубе. В това време ловците със заплашителен вид готвеха пушките си. Наглата лъжа на стареца ги разсърди много и те бяха уверени, че белите робини са тук.
— Старче — със строг глас извика Сегин, — нищо няма да постигнеш със своите лъжи. Ако искате да спасите главите си и вашия град от унищожение, дайте ни жените.
— И колкото се може по-бързо — добави нетърпеливият Харей, като вдигна пушката, — или ей сега ще ти смажа главата.
— Търпение, хора! Ще ви покажем белите жени, които имаме тук, за да се уверите, че те не са робини, а наши дъщери, деца на Монтесума.
Индианецът слезе на по-долния етаж на храма и след малко се върна с пет жени, облечени в индиански костюми, но чертите на лицата им показваха, че са от испанско-мексиканско потекло.
Три от тях бяха познати веднага от някои от ловците. Като чуха имената „Пепа, Рафаела, Йезузита!“, те се затичаха към преградата, простирайки ръцете си към своите мъже и братя, плачеха от радост и благодаряха на избавителите си.
— Слезте при нас! Слезте при нас! — викаха им ловците.
Младите жени обаче не можеха сами да сложат стълбите, за да слязат долу. Те гледаха своите господари, които стояха неподвижни, с намусени лица и скърцаха със зъби, съзнавайки своето безсилие в тази минута.
— Поставете стълбите, за да слязат жените. И по-бързо, защото ако дойда горе, ще избия всички! — викаше нетърпеливо Харей.
Индианците се покориха. Те спуснаха стълбите и трите жени попаднаха в прегръдките на своите близки. Другите две бяха непознати и стояха горе на терасата. Сегин беше извън себе си от нетърпение. Той отиде при двете жени. Последваха го и няколко от ловците. Водачът с трепет се вглеждаше в лицата им, но те бягаха от него. Измъчваше паметта си да му възвърне спомените от далечното минало, чакаше да заговори кръвта на детето с родителската, но напразно — не намери никаква позната черта у тези две жени. Едната беше много стара, а другата — отвратително грозна.
— Боже мой! — извика той. — Нима аз няма да я намеря? На ръката й има един белег още от раждането й… Не, тази не може да бъде моята дъщеря.
Въпреки това обаче той улови по-младата за ръката, запретна й ръкава и като не намери белега, спусна се към стария индианец. Грозният вид на Сегин го стресна и той отстъпи назад.
— Тези не са всичките! — извика водачът с гръмоподобен глас. — При теб има още скрити робини. Доведи ги по-бързо тук или ще те смажа!
— Вече няма други — отговори старецът уверено.
— Лъжеш и затова ще заплатиш с живота си. Рубе, ела тук! Дай му да разбере, че е лъжец!
— Ти лъжеш, стари разбойнико — каза Рубе, — безсрамно лъжеш! Ако не ни дадеш белите робини, белите ти коси няма да стоят дълго на главата ти. Кажи бързо, къде е вашата млада царица?
— Тя е на юг, далеч оттук!
— Боже милостиви! — извика отчаяно Сегин.
— Не му вярвайте, капитане. Той е вагабонтин и лъжец… Дъщеря ви е тук и се почита като царица на тайните. Тя помага на този дъртак в шарлатаниите му, когато се покланят на слънцето. Той не иска да се лиши от нея, но тя е тук и е добре пазена. Аз съм напълно уверен в това.
— Другари! — извика Сегин, като се наведе от терасата. — Претърсете всички къщи, изведете всички жени, и стари, и млади. Нито един ъгъл не пропускайте. Вземете стълбите! Помъчете се да намерите мойта мила дъщеря!
Глава XVI
РУБЕ СИ ОТМЪЩАВА
Ловците обиколиха всички къщи и изкараха от тях жителите им. Някои се противиха, но веднага биваха умъртвявани или ги скалпираха. Закараха всички при храма. Сегин внимателно разгледа жените, но не можа да открие своята мила Адел. Повечето бяха красиви индианки, които със суеверен страх гледаха бледоликите.
Хенрих видя какво горчиво отчаяние се изобрази на лицето на Сегин след тази несполука. Дойде му наум обаче една нова мисъл, която побърза да съобщи на капитана:
— Разпитайте освободените робини — каза той.
— Ах, да, имате право. Аз днес съм напълно объркан — отговори Сегин, — и то именно тогава, когато почти достигнах целта си след толкова години труд и мъки…