Освен лошото време, пустинята имаше и други опасности, затова Хенрих се въоръжи от главата до петите. В кобурите си носеше два револвера от голям калибър, други два по-малки бяха затъкнати в пояса му. Освен това той имаше пушка, с която можеше да стреля 23 пъти за 23 секунди. От пояса му стърчеше и един особен нож от тънка стомана, който му служеше и при лов, и при яздене. Една ловджийска чанта, крушообразен барутник, кратунка за вода и една чанта за храна бяха принадлежностите, които трябва да се прибавят още към обмундировката на младия пътник.
Хенриховото оръжие отстъпваше от това на другарите му, но като неговия кон нямаше никой от целия керван. Ненапразно той възбуждаше обща завист: цяла седмица вече откакто керванът бе на път, а конят не показваше и следа от умора, докато мустангите на другарите му всяка вечер бяха измъчени Много от тях искаха да го купят на висока цена, но Халер не се нуждаеше от пари и за нищо на света не би се съгласил да продаде умното животно, което се притичваше на неговия вик и му служеше вярно. А и да продадеше коня си, той трябваше да се раздели и с вярното си куче Алп, което нито на крачка не се отделяше от Моро, а нощем спеше между краката му.
Пътуването продължи няколко дни без особени събития. Севрен, който с голяма загриженост следеше братовчед си, забеляза, че здравето му се подобрява, расте и неговата веселост и това го радваше много. Веселостта на Хенрих се забелязваше най-добре през почивките, когато всеки се стараеше да се шегува за по-леко прекарване на времето. Търговците се оплакваха от еднообразния път, но младежът непрекъснато се възхищаваше от неговата природа. Той се любуваше на рязкото различие между фургоните — тези кораби на пустинята — и околната тъмна зеленина. При спускане те се нареждаха като гъски и представляваха една дълга линия.
Реките личаха отдалече по високите памукови дървета, стройните и гладки стъбла, които имаха гъсти шапки от листа. Те образуваха дълги линии, кръстосани в различни посоки, и приличаха на гигантски огради. Често се случваше керванът да преминава през водни прегради, понякога при бродове, а често пъти с плуване. От време на време срещаха елени и антилопи, които убиваха за храна.
Понякога се спираха на дълга почивка под дълбоките сенки край брега и в това време се занимаваха с повредите. Хенрих обаче не работеше в такива случаи, защото двамата му слуги мисурийци излязоха сръчни момчета и вършеха всичко необходимо, без да безпокоят господаря си. А и Севрен беше готов винаги да замени братовчед си в трудни ситуации.
Така по време на почивките Халер можеше да слуша разказите на другарите си, които обичаха да си спомнят за миналите времена.
Най-интересен разказвач беше Годе. Той знаеше много случки — груби и трогателни. Беше човек с много занаяти — и ловец на диви зверове, и пътник, и водач по планините. Много неща бе видял из пустините на изток.
Най-много го разпитваше Хенрих за индианците — този постоянен бич за белите пътници. Още не бяха срещали никого от тях. Тези хора и техните първобитни нрави силно интересуваха младежа. Той по примера на много човеколюбиви хора беше готов да проклина цивилизацията, която от година на година прогонваше все по-далече в пустинята тези бедни деца на природата, отнемайки техните владения. Намираше много поезия в техния живот и открито изповядваше това.
Неговите възгледи по този въпрос обаче не се харесваха на Годе, нито на търговците. Веднъж, когато Хенрих говори за това с пламенен тон, Бил Бент, който седеше до него на тревата, заяви:
— Когато идем по-далече, където ще стане нужда и вие сам да стреляте върху тези скотове, тогава ще забравите вашите филантропични дрънканици. Практиката, любезни приятелю, убива теорията. И когато съществува такава омраза между червенокожите и белите, които се радват на всеки индиански скалп, вие като бял ще се съгласите ли да вземете страната на враговете, дето без жалост грабят, а и убиват вашите съотечественици?
— Аз не отричам техните престъпления — възрази Хенрих, — но ми позволете да оплача и тяхната участ. Наистина белите са прави, когато вземат мерки против крайните жестокости на своите съседи, но намирам за безнравствено да се плаща за главите на убитите от тях, както ми разказа Годе. Пък и самите вие въпреки силното ви презрение към нещастните индианци няма да подадете ръка на този, който се нарича ловец на скалпове и чийто занаят се състои в това, да продава на началниците си кожата, одрана от главата на убитите от него врагове, като в същото време се гордее, че е извършил голям подвиг. Това ми напомни за обичая, който се практикува във Франция и Англия и според който градският съвет плаща известна сума за всеки убит звяр — вълк или нещо друго. Но моля ви се, това са хора! Признайте, Бил, нима няма да ви е противно да стиснете ръката, която е изцапана с такава кръв?