Двамата отидоха при освободените робини и Сегин им описа чертите на дъщеря си.
— Това трябва да е „царицата на тайните“.
— В града ли е тя?
— Аз я видях тази сутрин, преди да дойдете вие, старият жрец побърза да я отведе. Навярно я е скрил някъде.
— Къде? — извика Сегин стреснато. — О, това е дъщеря ми! Знам, че те са я направили „царица на тайните“.
— Струва ми се, че я скриха в естуфа — каза едната от жените.
— Какво е това? Къде е то?
— Това е едно място, където гори свещеният огън и старият жрец извършва своите заклинания. Там той приготвя лекарствата. Това е място страшно, господине, там горят може би и хора, но ние не знаем.
— Трябва да е някъде под храма в подземието. Старият жрец го знае, само той има право да ходи там.
Сегин настръхна от ужас пред мисълта, че дъщеря му се намира в смъртна опасност. Той беше впил погледа си в стареца, от когото и Хенрих не снемаше очите си, но неговата хладна злоба, която се рисуваше на лицето му, порази и двамата. Цялата му фигура говореше, че е решен по-скоро да умре, отколкото да изгуби „царицата на тайните“. Той имаше демонски способности да владее умовете на суеверните диваци.
Разярен от страха за живота на дъщеря си, Сегин, придружен от Хенрих и няколко ловци, се спусна към него, сграбчи го за косите и извика:
— Заведи ме при царицата! Тя е моята дъщеря!
— Царицата на тайните — твоя дъщеря? — възрази индианецът разтреперан. — Не, господине, тя не е от вашето племе. Тя е дъщеря на слънцето, беше на един вожд на навахите.
— Не ме мъчи старче, не се подигравай с мен! И бъди уверен, че няма да остане нито един жив от вас, ако причините вреда на дъщеря ми. Хайде, заведи ме по-бързо при нея в подземието.
— В подземието! В подземието! — извикаха след него ловците.
Здрави ръце сграбчиха упорития старец за раменете и косите и го помъкнаха надолу. Пред грозния вид на окървавените ножове той не се противи, за да не заплати с живота си.
Като стигнаха до долния етаж, старецът даде знак да спрат. Сложиха го на земята и той влезе в една врата, закрита с бизонски кожи.
Сегин го улови за дрехата и тръгна след него, за да не се скрие някъде. Последваха го и няколко от ловците.
Те минаваха от коридор в коридор — цял лабиринт от тъмни проходи — и най-после влязоха в слабо осветена стая. Фантастичните образи и символи на индианската религия поразиха белите. Стените бяха покрити със страшни рисунки и кожи от диви зверове. Мечи глави, черепи от бели бизони, пантери и вълчи уста, с оголени зъби, рога на различни зверове и грубо издялани от дърво или направени от червена глина идоли образуваха украсата на тази стая. В средата гореше слаб синкав пламък. Това беше свещеният огън — огънят, който не угасва много векове в чест и слава на бога Кетцалкоатл.
Не беше работа ловците да разглеждат тези неща. Те тичаха от ъгъл в ъгъл да търсят царицата, като събаряха всичко, което им се изпречеше — свещените съдове и идолите се търкулваха един след друг по земята. Грамадни змии се разпълзяха навред и се увиваха около краката им. Разсърдени от внезапното нашествие, което наруши спокойния им сън, тези гадове със злоба се спуснаха за отмъщение. Ловците ги тъпчеха с краката си и биеха с прикладите на пушките си. Глъчката на хората, съскането на змиите, задушливата смрад от огъня — всичко това образуваше един страшен хаос.
— Къде е капитанът? — се чуха гласове от всички страни.
— Слушайте — каза им Хенрих, — чува се женски глас! Ето и Сегин заговори! Вървете след мен!
Ловците вдигнаха кожите, които закриваха съседната стая, бързо влязоха в нея и видяха Сегин да държи в прегръдките си една прекрасна девойка, богато окичена със златни украшения и пера. Тя се мъчеше да се изтръгне от него, но той я държеше с една ръка, а с другата запретна левия й ръкав. Там имаше белег.
— Да, тя е, тя е! — викаше той с разтреперан глас. — Благодаря ти, Боже, аз вече намерих Адел! Адел! Не ме ли познаваш? Аз съм баща ти!
Обаче младата девойка продължаваше да вика. Тя блъскаше Сегин и протягаше ръцете си към стария индианец, като го викаше на помощ. Бащата й говореше нещо с мил глас, но тя не го слушаше. Най-после се изтръгна от неговите ръце, замъкна се пълзешком при стареца и се впи в коленете му.
— Тя не иска и да знае даже за мен! О, дъще моя!
Сегин й говореше на навахски, за да го разбере, защото беше напълно забравила родния си език.
— Ти? — извика тя. — Ти си мой баща? Не, ти си бял, ти си враг на моето племе! Не ме пипай! Махни се от мен!
— Скъпа ми Адел, не отхвърляй баща си, спомни си…
— Моят баща беше велик вожд. Той умря. Сега Слънцето ми е баща. Аз съм дъщеря на Монтесума, царица на навахите!