В случай че се сбиеха, би настанала страшна сеч. За щастие в това време на хоризонта се показа нещо, което веднага отрезви всички и охлади страстите. Докторът посочи на запад, откъдето идваха индианците. Въпреки че бяха много далече, все пак се разпознаваха много добре. Това бяха навахските войници, изпратени да гонят белите. Те се носеха като вихър из равнината към града.
— Ето ви скалпове, колкото искате — каза спокойно Сегин. — Съумейте само да защитите своите. На конете! Напред! Повтарям ви още веднъж моето обещание. Бъдете благоразумни и ми вярвайте! А сега напред! Дръжте се!
Думите на водача произведоха този път своето действие и наистина не можеше да се чака повече. Близката опасност въодушеви ловците. Те биха могли да се скрият зад къщите и да отблъснат авангарда на индианската армия, но да останат в града и да очакват прииждането на нови сили би било цяло безумие. В един миг и най-несговорчивите яхнаха конете си. Обозът с багажа и робите се упъти към гората. Сегин се надяваше да мине през теснината, която се намираше на изток, защото не беше възможно да отстъпят, тъй като пътят им бе пресечен откъм тила.
Той яздеше напред, водейки мулето, на което седеше дъщеря му. Другите вървяха след него в голям безпорядък, защото много бързаха. Хенрих напусна последен града, за да попречи на свирепите ловци да извършат някое зверство над беззащитните жени и старци. Той с риск на живота си реши да не позволи да се пролива напразно кръв.
— Слава тебе, Господи! — извика той, излизайки след последните ловци.
Но се измами, защото имаше още. Скоро го настигна Рубе със старата си кобила. На пояса му се червенееше прясна кожа, одрана от черепа на стария жрец. С това той отмъсти за своя скалп.
Глава XVII
БИТКАТА В ТЕСНИНАТА
Като стигнаха до боровата гора, ловците тръгнаха по индианската пътека срещу течението на реката. Вървяха толкова бързо, колкото позволяваше обозът. Като изминаха пет мили, стигнаха до източния край на долината. Тук планинските скали се сближаваха и образуваха една теснина, в дълбочините на която течеше реката. Гигантската врата приличаше на онази, през която ловците влязоха в долината от западната страна, само че беше по-непристъпна. Нямаше никакъв път покрай водата и трябваше да вървят по нея. За щастие не беше дълбоко, защото се усилваше само след силни бури и дъждове.
Като обиколиха стръмните скали, войниците навлязоха в теснината. Над главите им се издигаха на неколкостотин метра грозните скали, които на много места висяха над потока. Тук-там се виждаха и малки полянки, покрити с кактуси и обградени с тънки борики. Тъмната зеленина хармонираше с дивата планинска природа. Тук царуваше вечен полумрак. А небето беше покрито със страшни черни облаци, които изглеждаха окачени по скалите. От време на време блясваше и силна светлина — светкавица, която се отразяваше в тъмната вода на потока под краката на треперещите коне. Страшният грохот на гръмотевиците се носеше като непрестанно ехо в този прицеп. Дъжд още нямаше.
Дружината, предвождана от Сегин, напредваше бързо. На завоите реката беше дълбока, така че конете дори плуваха. Но понеже нямаше друг път, трябваше да вървят. Като изминаха така няколко километра, най-после стигнаха до изхода на теснината и започнаха да се изкачват по брега.
Сегин избра двайсет души, на които конете бяха по-силни. На Ел Сол поръча да наглежда обоза и дъщеря му, при която неотлъчно се намираше Луна.
Останалите се разположиха да пазят теснината. Животните бяха скрити зад скалите. Конниците насочиха дулата на пушките си към устието на теснината и мълчаливо чакаха появяването на неприятеля.
Никакъв шум не се чуваше, но всички знаеха, че неприятелят е близо. Избраха си и удобно място за наблюдение.
В долината реката течеше бавно, но щом влезеше в теснината, ставаше по-бърза, по-тясна и много по-дълбока. Малко по-нататък тя се разширяваше, но след това се вмъкваше в най-тясното място на планинския процеп, където едва можеше да вървят двама души един до друг. В навахската долина тя отново се разширяваше и течението й ставаше по-бавно и спокойно.
За скривалище Сегин избра едно място на скалите, които образуваха самата врата на теснината. Оттам можеше и да се защитава устието на долината, а ако станеше нужда — и да се избяга в равнината. Главното беше да не оставят неприятеля да ги загради отзад, но според думите на Рубе от това нямаше защо да се страхуват.
Ако неприятелят бъде много силен, нашите ловци решиха да го задържат поне дотогава, докато товарът замине много напред. Дълго време обаче не можеха да се бавят тук, защото имаха малко храна и барут.