И така, ловците се скриха зад скалите под командата на своя капитан. Гръмотевиците не преставаха. Черните облаци, пронизвани от светкавиците, пълзяха по върховете на скалите. Едри дъждовни капки падаха нарядко по земята.
Дъждовете тук обикновено бяха рядко явление, но веднъж започнеше ли да вали, наставаше същинска тропическа буря. Електричеството, което се бе събирало дълго време в атмосферата, искаше да покаже изведнъж своята сила, като произвеждаше на мястото на съществуващия ред в природата хаос. Местността явно неведнъж бе изпитвала въздействието от подобни атмосферни явления — навсякъде имаше следи от силни наводнения.
Далече на запад бурята ехтеше с всички сили. Планините се покриваха с потоци от силния дъжд. Новообразуваните водопади оглушаваха цялата околност със своя ехтеж. А индианците още не се показваха. Това беше необяснимо.
Скоро обаче чуха друг шум, като че ли цял керван се движеше по обсипан с едър чакъл и пясък път. И наистина това беше шум на конски стъпки по каменистото дъно на реката. Навахите приближаваха. Шумът рязко спря. Навярно неприятелят се спря, за да разгледа местността. Това беше съмнение, което се оправда скоро. След няколко минути се показа над далечната скала нещо червено. Това беше челото на един индианец. Той беше много далече и не можеше да го достигне куршум. Ловците със затаен дъх гледаха нататък. Ето че се показа още един, втори, трети… много. Много тъмни фигури се появиха на хоризонта. Те се криеха зад скалите и вървяха много предпазливо.
Ловците се бяха притулили зад храстите. Индианците не можеха да ги забележат. Техният авангард искаше да види минали ли са оттук белите. Първият и най-смелият от тях, тичайки от място на място, стигна до най-голямата теснина, само главата му се показваше зад една скала. Чу се залп от няколко пушки и тя се люшна на една страна. Куршумите го пронизаха и той падна мъртъв на земята.
Авангардът беше повикан назад. А ловците приготвиха отново пушките си и чакаха. Мина много време, но никакво движение не се забелязваше от страна на противника. Без съмнение обмисляше плана си за атака. Впрочем само по един начин диваците можеха да изгонят белите от скривалището — да се втурнат срещу куршумите, като им отговорят със залп от стрели, да дотичат до тях и да се бият лице в лице. Понеже бяха повече, имаха надежда да успеят.
Ловците съзнаваха, че неприятелят е по-силен, но се надяваха, че куршумите им ще ги принудят да спрат и с това ще им дадат възможност да им изпратят и втори залп. Освен това Сегин предложи да не стрелят всички наведнъж, а на части, за да не се прекъсва огънят.
Така чакаха цял час под страшен дъжд, като скриваха, колкото можеха пушките си. Водата постоянно прииждаше. С шум се разливаше над бреговете и увличаше крайбрежните камъни със себе си. В тесните места тя се издигаше много нависоко. Цялата околност се покри с нощен мрак и само светкавиците озаряваха тази чудесна картина на разбеснялата се стихия.
— Може да са отишли да ни заобиколят — каза един.
— Не, те няма да ни атакуват, преди да настъпи нощта.
— Нека да чакат нощта — промърмори Рубе. — Ако вали още половин час така силно — всичко ще завърши благополучно.
— Ст! Сст! — се чу от тълпата. — Ето ги!
Всички устремиха погледите си към прохода. Показаха се толкова много конни индианци, че запълниха целия поток. Те си приготвиха лъковете, за да пуснат отровните си стрели, преди да се спуснат срещу неприятеля.
— Пазете се, момчета! — извика Рубе. — Целете се добре и не стреляйте на вятъра.
Още не беше свършил, и откъм индианците се чу бойният им вик. Ловците им отговориха със същия ужасен рев.
Пред изхода от теснината навахите се спряха, за да се сгъстят, и с нови сили и викове се спуснаха напред към вратата. Това извършиха толкова бързо, че преди ловците да дадат първия си залп, няколко диваци успяха да изскочат на равнината. Град от куршуми се изсипа върху тях. Срещу оловото летяха отровни стрели на червените и всичко това бе придружено с войнствени викове и жални охкания на ранените.
При всеки гърмеж падаше по един индианец във водата, но другите напредваха и се стремяха да излязат от теснината. Труповете на убитите хора и коне заграждаха реката, но тълпата ги прескачаше и препускаше напред. След първия залп настъпи тишина, понеже ловците пълнеха пушките си. Навахите поискаха да се възползват от това.
Сегин разбра опасността и веднага се спусна с револвера в ръка напред, като повика след себе си и тези, които имаха револвери.