Около петдесет души се втурнаха след него. От една страна се чу викът на навахите за нов пристъп, а от друга — командата на Сегин да стрелят.
Петдесет куршума пропищяха сред червенокожите и ги накараха да се пръснат като ято. Ударените падаха от конете и веднага бяха стъпквани от задните редове. Няколко обаче сполучиха да излязат от теснината и се нахвърлиха върху ловците. Започнаха ръкопашен бой. От едната страна действаха дългите пики и томахавки на индианците, а от другата — прикладите на пушките и дръжките на револверите.
Водата, задръстена от труповете, се надигаше все повече и повече. С нова сила затрещяха гръмотевиците. Ослепителни светкавици цепеха въздуха. Като че ли и самите стихии вземаха участие в тази смъртна борба.
А водата все прииждаше. Трупове на хора и коне плуваха и още повече затрудняваха движението по реката. Индианците се готвеха с нови сили да нападнат ловците, чиито пушки вече бяха празни.
Другарите на Сегин видяха, че няма спасение, и решиха да умрат юнашки, вместо да паднат живи в ръцете на червенокожите.
Чу се страшен шум. Това беше водата на планинския поток, изскочила от бреговете. Огромна маса, която помиташе всичко пред себе си и къртеше околните дървета, се устреми право към ловците и се готвеше да потопи цялата местност с всичко, каквото имаше по нея.
Рубе извика уплашено:
— Бягайте на брега, ако ви е скъп животът! По-бързо на брега!
Хенрих се обърна и видя как изплашените ловци се катерят по единственото достъпно място. Той едва успя да прескочи на близката издатина, и се зададе цяла планина от вода, която със страшен рев и гъста пяна се устреми към теснината. Цялата тази маса се втурна в тесния проход, удари се в скалите, отстъпи назад, но с още по-голяма сила се върна, за да потопи всичко.
Хенрих чу писъците на индианците. Те препуснаха с конете си по течението, като се мъчеха да избягат от страшната вода, но напразно. Пенливият поток ги настигна със силен рев, повдигаше ги и ги отнасяше със себе си. Те потъваха, изплуваха и пак се изгубваха в мътните му води.
— Трима от нашите загинаха! — каза тъжно Харей, който стоеше до Хенрих на такова място, откъдето се виждаха отчаяната борба и ужасните мъки на застигнатите от пороя хора.
— Кой е загинал? — попита Сегин, като гледаше другарите си и весело стисна ръката на Хенрих, разбрал, че е между живите.
— Изгубихме един делавар, дебелия Джим Харис и…
— Кого още?
— Капитане — отговори Санчес, — Киркер не се вижда тук. Бедният! Колко му се искаше да дере кожите на индианските жени и деца, а сега неговата глава ще достави това удоволствие на навахите, ако тялото му изплува над водата.
— Ами, сега ги занимават много по-важни неща, отколкото черепа на Киркер — възрази Харей. — Пороят ги завлече почти всичките. Те нека да спасят първо себе си, после да мислят за него.
В това време труповете на хората и конете изплуваха над водата и течението ги отнесе далече в теснината. Ново нападение откъм реката не можеше да се очаква, защото пороят пресече пътя на индианците. Сегин заповяда да накладат огньове и да се изсушат, защото всички бяха измокрени до кости. Диваците можеха да ги нападнат само ако заобиколят планините, което би им отнело много време, или пък след като спадне водата. Но и това не можеше да стане скоро, защото дъждът не преставаше.
Огньовете запалиха под защитата на скалите и сложиха да си пекат сухо месо. Всички се наредиха около огнищата и постоянно обръщаха към тях ту едната, ту другата страна на тялото си, от което се издигаха гъсти облаци от пара. Тук бяха и ранените. Понеже докторът замина напред с обоза, те бяха превързани на бърза ръка.
Така прекараха няколко часа. Бурята не преставаше, водата още не спадаше. Рубе уверяваше, че дори и дъждът да престане, пак ще трябва време, докато спадне водата до обикновеното си равнище. Около полунощ ловците възседна-ха конете си. Дъждът бе почти унищожил следите на мулетата от обоза. Забелязваха се тук-там стъпки от копита, осветявани от силните светкавици. Виждаха се и снежните върхове на планините. Това беше достатъчно за един опитен водач като Рубе и той уверено водеше дружината в тръс напред. Вървяха цялата нощ. Час след изгрева на слънцето, което съвсем скри следите от бурята, настигнаха обоза и останалата част от другарите си, която беше под командата на Ел Сол.
Няколко дни вървяха през места, покрити само с бъзови храсти. Изминаха около 60 мили и не намериха нито капка вода. Понеже нямаше дървета, готвеха храната си на огньове, подклаждани със съчки от артемизи. Тук срещнаха същите мъки, каквито изпитваха пътниците по безплодната и безводна пустиня. Понеже свърши храната им, започнаха да колят мулетата и конете един след друг. През последните нощи не палеха и огньове, защото предполагаха, че неприятелят им е някъде наблизо и го очакваха всяка минута.