Три дни пътуваха на югоизток. Вечерта на третия ден видяха Мимоарските планини, върховете на които бяха добре познати на ловците, защото често им служеха за ориентири.
Дружината се упъти към тях. Сегин искаше да ги премине по пътя към старите рудници. Надвечер стигнаха до така наречената „Златна яма“. Това беше един дълбок дол, в който се виждаха още следите на изоставените мини. Той беше образуван може би от някое отдавнашно земетресение и се простираше на около 20 мили дължина.
Към полунощ стигнаха с големи мъки до едно поточе. Разседлаха конете и ги пуснаха да пасат. Сегин реши да останат по-дълго, за да си починат уморените хора и животни. Той се чувстваше тук в по-голяма безопасност, понеже местността му беше добре позната.
Между върбите и памуковите дървета накладоха огньове. Никакъв дивеч не се виждаше, затова заклаха едно муле. След като се нахраниха, налягаха, покривайки се кой както може, и веднага заспаха. Оставиха един пазач, който стоеше облегнат на пушката си. Младите мексиканци и поробените индианци налягаха в средата на лагера, покриха се със своите бурнуси и заспаха.
Само Хенрих не можа да заспи веднага. Дълго време обикаля около лагера, за да разсее тъжните си мисли, породени от грозните гледки през последните дни. Но силите му го напуснаха и той легна на земята изнемощял. Тежък сън скова уморените му крайници.
Глава XVIII
МИРЪТ
Хенрих се събуди от утринния хладен ветрец. Луната се скри зад хоризонта, слънцето още не се показваше, но през леката утринна мъгла пак можеше да се разгледа околната местност. Една тясна светла ивица се очерта на изток. Настъпи зората. Той си спомни, че Сегин искаше да тръгне много рано, но в минутата, когато се накани да стане, чу някакви гласове и конски тропот по каменистата почва.
„Ловците са станали вече и тръгват“ — си помисли той.
Това го накара да стане и да се втурне към лагера. Но като измина десетина крачки, се убеди, че шумът идва от противоположната страна. Той се спря, ослуша се внимателно и се убеди в това. Друга мисъл му дойде наум — че дружината е заминала вече доста напред и Сегин, като видял, че го няма, пратил хора да го търсят. Това предположение му се видя много вярно и се обади. Последва минута тишина и след това се чуха пак конски стъпки. Хенрих се смая, като видя конниците на отсрещния бряг на пропастта.
Докато се окопити от тази изненада, те се наредиха насреща му и спряха. Разделяше ги пропастта, която беше широка около 200 метра. Мъглата беше много рядка и не им пречеше да се видят един друг. Конниците бяха около 100 души. По дългите им пики, перата на главите им и полуголите им тела се познаваше, че са индианци.
Младежът не стоя да ги разглежда повече, а се втурна с всички сили към другарите си и ги завари достатъчно изплашени. Те оседлаваха конете си. Сегин отиде на края на дола с няколко души, за да разгледа срещуположния бряг. Не беше възможно да отстъпят, защото индианците вече ги видяха и узнаха силите им.
За да се срещнат враждебните страни, би трябвало да изминат най-малко 20 мили.
Затова Сегин се реши да остане тук, докато узнае точно с какви индианци има работа и каква е тяхната цел. Последните също се разположиха срещу ловците. Очевидно и те чакаха да се съмне добре, за да научат кои са техните противници. Учудени от неочакваната среща, те викаха и махаха живо с ръце и глави.
Най-после се развидели. Индианците веднага познаха ловците на скалпове. Див, тържествуващ вик се разнесе над пропастта.
— Това е племето на Дакома! — извика един.
— Не — възрази друг, — не може да бъде, то е много голямо.
— То е. Какво от това, че са малко, половината вероятно са загинали от наводнението.
— Това е племето на главния навахски вожд — каза Рубе. — Вижте, ето го стария негодник, онзи там, на шарения кон.
— Уверен ли си в това, Рубе? — попита Сегин.
— Да.
А къде са другите? Тук не са всички.
— Да, но аз вече чувам техния шум. Вижте каква паплач идва насам.
И наистина цяла тълпа от черни конници се показа от мъглата. Те викаха силно, сякаш караха цяло стадо. Това излезе вярно, защото караха едно огромно стадо от коне, овце и рогат добитък.
— Това се казва печалба! — извика един от ловците. — Браво! А не като нас да се връщат с празни ръце.
Рубе оседла коня на Хенрих. Щом последният седна на седлото, устреми поглед към индианците. Неговото внимание бе привлечено от една група жени, конвоирани от няколко диваци. Сърцето му се разтуптя. Той помисли за Зоя, но не можеше още да разпознае лицата на робините. Тогава Хенрих се обърна към Сегин, чиито очи бяха приковани за далекогледа. Той трепна, лицето му пребледня, изпусна тръбата от ръцете си, изохка и падна на земята.