Сегин разбра, че партията на младите навахи иска бой. Техният главатар беше облечен в хусарски мундир. Рубе каза, че той бил синът на главния вожд. Мнението на старите обаче взе връх и индианският оратор извика:
— Навахите обсъдиха предложението ви и са съгласни да разменят пленниците. За да стане всичко, те решиха да се изберат от двете страни по двайсет воина, които ще сложат оръжията си пред очите на всички. После ще отведат робите на края на пропастта и там ще извършат размяната. Другите воини ще останат през това време на местата си. След това белите флагове ще се свалят, мирът ще свърши и двата лагера ще бъдат свободни да правят каквото искат. Това е желанието на войниците.
Преди да се съгласи, Сегин малко се позамисли над предложението. Условията бяха изгодни, но в самите изрази като че ли имаше нещо подозрително. В последните думи се забелязваше, че те искат да ги измамят. Но той не се страхуваше, познаваше добре храбростта на ловците си и се надяваше на тях. Желанието да се заведат робите на определено място от обезоръжени войници беше много уместно, но подозираше, че индианците не разбират съвсем точно думата „обезоръжен“. Той каза на своите да скрият незабелязано под дрехите револверите и ножовете си. Същото нещо извършиха и индианците. Понеже времето беше скъпо, Сегин побърза да приеме предложените условия.
Щом съобщи своето съгласие, двайсетте отбрани индианци се отделиха на поляната и хвърлиха оръжието си. Те бяха все едри и силни мъже. В числото на Сегиновите избраници влизаха Ел Сол. Харей, Рубе и Санчес. Хенрих отиде доброволно.
Те също се отделиха и пред очите на всички хвърлиха оръжието си. И едните, и другите качиха робите на конете. Капитанът нарочно присъедини и „царицата на тайните“ с пет млади мексикански девойки, защото знаеше много добре, че ако я задържи, нищо няма да стане. Тук искаше да постъпи дипломатично, та ако не сполучи, да употребя оръжието.
Обезоръжените войници и от двете страни тръгнаха заедно с робите паралелно по бреговете на пропастта. Главните сили останаха на местата си, като хвърляха от време на време враждебни погледи един на друг. И най-малкото движение не оставаше незабелязано. Групите стояха на открито и не беше възможно да подкрепят другарите си, които вече заминаха. Знамената на мира се развяваха и от двете страни, но бойците държаха конете си оседлани и готови да ги яхнат при първото подозрително движение на противника. И двете страни чакаха с недоверие какво ще стане.
Глава XIX
БИТКАТА МЕЖДУ ЧЕТИРИ СТЕНИ
Напуснатият рудник се намираше в самия дол, изкопите в скалите, направени някога с голям труд, приличаха сега на пещери. Малка вадичка течеше по дъното. По брега й се виждаха запустели колиби и полусрутени постройки, около които растяха кактуси и други бодливи храсти. От двата бряга водеха стръмни пътеки към рудника, които се срещаха между развалините.
Двете групи се спряха на това място и започнаха да разговарят със сигнали. След кратки преговори навахите предложиха да оставят робите на двата бряга под защитата на двама души от всяка страна, а останалите осемнадесет индианци и също толкова ловци трябваше да слязат долу при рудничните постройки на съвет, като изпушат всички предварително една лула тютюн в чест на мира. Сегин не хареса особено това предложение, защото знаеше, че ако се скарат или сбият, въпреки че ще победят осемнадесетте индианци, пак няма да получат от това особена полза, защото другите двама ще върнат робите назад, където непременно щяха да ги убият разсърдените диваци.
Освен това предложената „лула на мира“ щеше да забави работата, а това беше опасно за капитана, понеже можеше да пристигне и дружината на Дакома. Но диваците настояваха на своето предложение и той трябваше да отстъпи.
Ловците слязоха от конете, отидоха до рекичката и там се срещнаха лице в лице с навахите. Няколко минути се разглеждаха мълчаливо. Условията за обезоръжаването бяха еднакво изпълнени от двете страни — дръжките на томахавките у едните и пистолетите и ножовете у другите стърчаха спокойно под дрехите им.
Най-после започнаха работа. Грижливо търсеха удобно място, за да насядат всички в кръг и да пристъпят към „лулата на мира“.
Сегин предложи да влязат в една колиба, която беше най-запазена. Разгледаха я добре. Излезе, че на времето е била лятна кухня, принадлежностите към която се търкаляха все още по земята. В средата й беше огнището, в което имаше въглени, загаснали още преди години. Двама души накладоха огън, а останалите насядаха на камъните и на земята около огнището.