Хенрих търсеше Зоя и госпожа Сегин. Видя, че двамата индианци карат робините към лагера на навахите. И ги позна. Поиска да се спусне, за да ги освободи, но забеляза около 50 диваци, които пристигнаха да приберат пленничките. Глупаво би било да се опитва да направи невъзможното.
Той се затича към конете. Два куршума изпищяха край ушите му. Погледна нагоре и видя ловците да бягат в галоп, гонени от група врагове на коне. Това бяха хората на Дакома. В тази бъркотия Хенрих се скри зад един кактусов храст и наблюдаваше какво ще стане.
Ловците стигнаха до постройките, отминаха ги и продължаваха да бягат, като стреляха от време на време назад. По-голяма част от противниците им се спуснаха след тях, а другите останаха до колибата и започнаха да тършуват наоколо. Младежът изпълзя напред, намери входа на една стара подземна галерия и се скри в него.
Навярно по време на подземните работи тук са започнали да копаят някаква мина, но се е оказала негодна, та са я оставили. Хенрих се скри чак на дъното, а през отвора гледаше какво става отвън. Още не бе се успокоил напълно, когато видя две човешки фигури да приближават пълзешком към същото място.
След тях се показаха 5–6 диваци. Претърсваха храсталаците и очевидно търсеха двамата нещастници. Това бяха Годе и Рихтер. Те бяха почти вън от опасност, но докторът видя един гущер, улови го и започна да го разглежда. В него намери нещо ново и го скри в чантата си. Не можа обаче естествената история да се възползва от откритието на смелия учен, защото индианците настигнаха двамата и ги промушиха с копията си. Хенрих оплака добрия доктор и веселия канадец — своя верен слуга.
Диваците снеха докторската чанта, шапката от главата му и му свалиха скалпа — това беше награда за вярната му служба към науката. Един навах бе коленичил с нож в ръка над мъртвия Годе и се радваше на хубавите му къдрави коси, които щяха да бъдат най-богатата украса на бойния му пояс. Той улови косите с едната си ръка, а с другата… Но преди да допре ножа до кожата, перуката на Годе се отдели без капка кръв и без мъка, а черепът му лъсна пред индианеца като чист мрамор.
Той извика от страх и като хвърли перуката, падна върху трупа на доктора. Като чуха гласа му, другарите му се струпаха около Годе и се чудеха на това невиждано чудо.
По-храбрият от тях взе изкуствената коса, а другите се струпаха да я разглеждат. После той я наложи наопаки на главата си и гордо-гордо тръгна напред, без да се смущава, че космите й падаха на носа му.
Хенрих видя много добре тази смешна картина, но нещо друго го занимаваше сега. Смъртта на другарите му и мисълта за Сегин и Зоя го безпокояха много. Той не знаеше дали приятелят му е още жив. Ами ако отведат девойката и я направят робиня на някой жесток дивак. А и собственото му положение беше ужасно. Той искаше да спаси живота си само за да има възможност да освободи бъдещата си жена. Би употребил всички средства и сили, за да постигне тази цел. Вярваше в любовта й и беше готов да събере нова дружина, за да я освободи от навахите.
Нещастният Сегин! Сега Хенрих разбра как може човек да стане ловец на скалпове. Той усети как омразата против индианците закипя в неговата душа.
Бързо минаваха тези мисли през ума му. Започна да разглежда убежището си, за да види дали е напълно безопасно, и съгледа в един ъгъл две светли точки. Нямаше съмнение, че това са две очи! Хенрих впи поглед в тях, като искаше с това да изпита силите на очите си, понеже бе чувал, че така може да хипнотизира и най-свирепия звяр. Като размисляше как да се брани, реши, че е възможно да се спаси с нож, ако това е мечка. По-добре да приготви револвера си.
Без да снема погледа си от непознатия враг, той го напълни и му вдигна ударника, който щракна. Очите на дивия звяр мигнаха — вероятно се приготви да се хвърли върху него. Хенрих бързо насочи револвера си, но преди да гръмне, чу човешки глас:
— Стойте! Аз мислех, че сте някой индианец. Кой сте вие? Бил Харей, нали?
— Не — каза Хенрих, — аз не съм Бил Харей.
— Да, Бил щеше да ме познае веднага, а и аз него. Аз съм Рубе. Страх ме е да не би и Харей да е станал жертва на диваците! Проклета разправа! Ето какво значи да бъдеш без оръжие! Да имах пушка, не бих се скрил в тази яма като последния страхливец. Да, пропадна хубавата ми пушка, пропадна и моята бедна кобила. Аз съм обезоръжен и беззащитен. Проклета съдба… Вие не сте ли младият приятел на капитана?
— Да.
— Не ви видях кога сте влезли тук, иначе бих ви заговорил по-рано. Аз съм ранен в ръката и сигурно съм разглеждал раната си, когато сте влезли. За какво ме взехте, че си приготвихте револвера?