— За мечка.
— Ха-ха-ха! И таз добра! Ако видя Харей, ще му разправя този случай да се посмее и той… Ха-ха-ха!
Старият ловец се смееше така искрено и гръмко, сякаш се намираше в някое весело общество на хиляди километри далеч от всяка опасност.
Глава XX
ВЕСЕЛБИТЕ
Рубе седна до Хенрих, за да разговарят по-тихо и да наблюдават заедно какво става навън. Нова тълпа от индианци се спря при двата трупа. Те учудено гледаха лъскавия череп на нещастния Годе. Хенрих каза на Рубе, че го е страх да не би навахите да са открили тяхното убежище.
— Не вярвам — прошепна онзи. — Такива ями има много тук и те не биха се заловили да ги претърсват. Почти всички наши се изпокриха из тях. Вярвам, че диваците отидоха в друга посока… Вижте, кучето бяга насам! Ах, дяволите да го вземат, то ще ни издаде!
Хенрих се уплаши. Той видя как Алп подушваше дирите на господаря си и бягаше по тях. Като стигна до труповете, той се спря, после в миг се хвърли към входа на дупката, вмъкна се вътре като стрела и се метна върху господаря си. Индианците извикаха радостно, което даде на скритите да разберат, че убежището им е вече открито. Напразно Рубе пъдеше и тласкаше с крак Алп. Изгонен от пещерата, той започна жално да вие пред входа, където се струпаха вече навахите.
— Ето сега е време за револвера — каза Рубе. — По-бързо го напълнете с шест патрона.
— Ще успея ли? — попита Хенрих.
— Да! Те ще отидат до колибата да вземат някоя главня, за да си светят с нея. Гледайте да пречукате повечко от тях.
Едва Хенрих успя да зареди последния куршум в револвера си и при входа на скривалището се показа един индианец с главня в ръката. Той се приготви да я хвърли в пещерата, за да я освети.
Хенрих гръмна и го повали мъртъв на земята. Другите извикаха уплашено и побягнаха настрана от входа.
След малко нечии ръце отмъкнаха трупа, а по-късно диваците запалиха голям огън отпред.
Остър задушлив дим започна да пълни малкото пространство. Хенрих се бе почти задушил, когато Рубе му викна:
— Време е вече, напред!
С отчаяна упоритост и храброст младежът се спусна напред и стреля два пъти. Около него лъскаха томахавки и ножове… Той гръмна още веднъж и…
Когато дойде на себе си, лежеше прострян на земята. Алп ближеше лицето му. Индианците стояха още около него и живо разговаряха. Единият от тях изтласка другите настрана. Това беше Дакома.
Хенрих усети силни болки в главата. Той се уплаши да не би да са го скалпирали, но като пипна главата си, се убеди, че има рана от удар от томахавка.
Раната не беше опасна. Той си спомни за Рубе, започна да се оглежда наоколо, но него видя. Дали беше успял да избяга?
В това време дойдоха двама навахи, взеха го и го занесоха при изгорялата колиба. Там му завързаха ръцете и краката. Вързани бяха още Санчес, Барней и други трима, на които не знаеше имената. Индианците вадеха труповете на убитите войници от колибата. Със страх той чакаше дали ще види тук и трупа на Сегин, но за щастие това не се случи. Диваците се трупаха около обгорелите трупове на своите хора и се кълняха жестоко да отмъстят на белите.
После привързаха пленниците за мулетата така, че краката им бяха на гърдите на животното, ръцете — вързани под корема, а главата — до опашката. Непривикналите на такъв товар животни скачаха и ритаха, което причиняваше големи болки на белите, а индианците се радваха.
Навахите се разделиха на две части и тръгнаха от двете страни на дола. Едните поведоха поробените мексиканци и децата на своето племе, а другите под командата на Дакома взеха Хенрих и другарите му. Всички вървяха в една посока — на запад през пустинята.
След четиридневен път и големи мъки за пленниците навлязоха в долината на навахите. Робите, доведени от другите, бяха вече тук, а откраднатият добитък пасеше пръснат по равнината.
Тълпа от жени и деца излезе да посрещне войниците. Беше се струпал много народ и навярно съседните племена бяха дошли да поздравят победителите.
Между жените имаше много от испански тип. Те бяха робини, омъжени вече за индианци или пък откраднати още като деца и бяха забравили и народа си, и бащиния си език както дъщерята на Сегин. И тези жени вземаха участие във всеобщата радост.
Прекараха робите през улиците и ги изведоха на западния край на поселището. Подигравките над бедните ловци нямаха край. Като излязоха от града, спряха на брега на реката, на около 50 метра далече от къщите.
Напразно Хенрих се мъчеше да види някъде робините. Навярно бяха отведени в храма, който се намираше в обратната посока и беше немислимо да открие Зоя и госпожа Сегин.