Най-после развързаха пленниците, сложиха ги на земята, като им привързаха ръцете и краката на колове. Наредиха ги така, че главата на единия влизаше между колената на другия, не беше възможно никакво движение. Можеха само да си извиват главите наляво или надясно.
До Хенрих беше Барней. Тълпа от жени се струпа при нещастните ловци. Всички се наредиха около тях и започнаха да играят, като пееха и се смееха високо. Те най-много гледаха Хенрих и Барней. Не можеше да се обясни причината за това предпочитание. Но после се оказа, че Барней си беше изгубил шапката и неговите златни руси коси привлякоха вниманието на веселата тълпа.
Робите знаеха много добре, че са доведени тук само да ги мъчат и после да ги принесат в жертва на бог Кетцалкоатл. Индианците не оставяха никой пленен войник жив. Само Рубе правеше рядко изключение от този закон.
— Кетцаткоатл е богът на огъня у тях — каза Санчес. — Той най-много обича човешко месо, особено печеното, както вярват неговите поклонници. Ето вижте. Войниците започнаха да украсяват телата си и навярно скоро ще започне „маманчи“. Интересно е да се види това — добави той.
Навахите като че ли искаха да покажат всичкия си блясък и слава на заловените. Те ги отведоха на един площад пред храма и ги привързаха така, че да могат да стоят седнали. Това облекчение им беше много по-скъпо, отколкото предстоящото зрелище.
Танцът бе изпълнен само от жени. Цяла верига от девойки, облечени в червени дрехи и окичени с цветя по главите, скачаха в кръг, като правеха различни фигури. На едно високо място стояха млад воин и момиче, които изобразяваха краля Монте-сума и кралицата. Около тях именно се въртеше танцът.
Като свършиха, всички се наредиха в полукръг пред трона, на който седяха Дакома и Адел, и се поклониха. „Царицата на тайните“ беше тъжна. Навярно й стана мъчно, че отблъсна нещастния си баща или пък се сети за стария жрец, когото убиха пред очите й.
Диваците пируваха до късно през нощта. На робите дадоха по-малко храна, колкото да не умрат от глад, но те страдаха от силна жажда. Пазачите им бяха мързеливи и безчовечни, така че не си направиха труда да им донесат вода, въпреки че реката течеше покрай тях.
Празникът се поднови с утринната зора. Грамадни късове месо се печаха на огньовете. Робите бяха заведени сега по-близо до храма.
Започна надпревара между индианските воини. Диваците препускаха в галоп, като стояха на един крак върху конете и при това пускаха стрели в поставена цел. Други скачаха от един кон на друг, докато галопираха. Показаха и умението си да хвърлят ласо. След това започна двубой — всеки ездач се мъчеше да свали противника си от седлото, вещо като средновековните рицарски турнири. Изобщо цялото зрелище беше много интересно.
Санчес гледаше с много по-голямо удоволствие от Хенрих. Той се обърна към един от пазачите и му каза на индиански:
— Кажи на вашите воини, че аз мога да правя такива неща, каквито никой от тях не е виждал. Дивакът съобщи това на вождовете си и няколко души дойдоха при него.
— Ти, нещастнико, искаш да се надпреварваш с навахските воини?
— Да — отговори им Санчес. — Може ли някой от вас да препусне на кон, като стои върху него на главата си? — попита той, без да се смущава.
— На главата си ли? Как така…
— Да, конят ще препуска в галоп, а ездачът ще стои на него с краката нагоре.
— Това е невъзможно. И ти даже не можеш да го направиш.
— Аз мога! — тържествено им възрази той.
— Този глупак лъже! — се развика тълпата.
— Оставете го да ни покаже своето изкуство — каза един от вождовете. — Не бойте се, той няма да избяга.
— Дайте ми коня и ще видите мога ли или не.
— Кой е твоят кон?
— Ей онзи мустанг между ябълките в ливадата. Дайте ми място и ще видите.
Като видя посоченото място, Хенрих видя и своя Моро.
След кратък съвет индианците се съгласиха да изпълнят желанието на роба. Той не можеше да избяга, защото конят му не бе много добър, пък и при всички входове на долината има пазачи. Цялата равнина беше пазена като затвор.
Освободеният Санчес започна да се приготвя. Здраво привърза една бизонска кожа на гърба на своя кон и го пусна да направи няколко кръга по една и съща следа. Когато конят навикна на пътя, той пусна юздите и му викна. Животното се спусна в лек галоп по отбелязаните следи. След като обиколи така два три пъти. Санчес си метна краката нагоре, сложи си главата на коня, закрепи се с ръцете си и обиколи така пред учудените индианци.
Навахите виждаха за пръв път такова нещо и радостта им нямаше край. Те го накараха да повтаря този номер, докато животното се покри с пяна, а самият той се зачерви като рак. Въпрехи че бе много уморен, не слезе, докато не показа на индианците цялото си изкуство.