Като свърши надпреварата, заведоха пленниците пак при реката. Санчес не беше вече между тях, защото неговите номера му спасиха живота. Навахите го направиха учител по езда, но му забраниха да се събира с другите бели. Като се прощаваше с тях, той им каза:
— Бедни другари! Много ме плаши утрешният ден за вас. Ще се помъча да направя нещо за спасението ви. Не се отчайвайте. Само време ни трябва — всичко ще се оправи!
И добрият ездач, напускайки приятелите си, оглеждаше околните планини и гори, като че ли търсеше по тях някоя точка, откъдето би могла да се появи помощ за другите нещастници.
Глава XXI
БОРБА НА КРАЯ НА ПРОПАСТТА
На другия ден, преди да изгрее слънцето, навахите отидоха в гората, насякоха дълги тояги, върнаха се и започнаха да се приготвят за празника. Пазачите закараха пленниците при храма. Този път Хенрих видя много добре своята Зоя. Тя протягаше ръцете си към него от терасата, готова да се хвърли в обятията му, но околните я удържаха.
Лицето му беше одимено, дрехите му кални и кървави, но Зоя пак го позна. И той беше не по-малко развълнуван от нея. Два пъти се опитва да стане, но въжетата го поваляха на земята. Отчаян и безпомощен, се простря на земята и видя Зоя, която падна, загубила съзнание, в майчините си ръце.
И на самия Хенрих даже за момент му притъмня пред очите. А когато се свести, всички приготовления за жестоката забава бяха вече завършени. Индианците се бяха наредили в два реда един срещу друг, на около стотина метра дължина. Разстоянието между редовете беше около три крачки и всеки индианец беше въоръжен със сопа. Робите трябваше да бягат между редовете под град от удари. Този, който преминеше от единия край до другия и стигнеше до гората, щеше да бъде помилван.
Хенрих реши да защитава живота си до последния момент. Както знаем, по-рано искаше да умре, но сега животът му се видя много скъп и си спомни за Севрен, който пръв му внуши тази мисъл. Но тогава беше сам, а сега не. Даваше всичко, само и само да се отърве жив, да се срещне със Севрен и Сегин и с общи сили да освободи скъпите пленнички и сегашните си другари по нещастие. Душата му беше препълнена с нови чувства. Жаждата за живот се пробуди в него. Той мислеше само как да избяга. Успехът на Санчес му даде малко надежда. Но преди всичко трябваше да се сдобие с оръжие. Бягаше много бързо и можеше да се спаси и без оръжие, но ако се намереше и някой бързоног навах? С какво ще се отбранява тогава? Те можеше да го убият, това знаеше много добре, но предпочиташе такава бърза смърт пред мъките, които го очакваха. И така, със или без оръжие — той реши да побегне, пък ако ще и да умре.
Развързаха Барней, който трябваше да бяга пръв. На мястото, откъдето започваше бягането, стояха много индианци. Старци, деца, болни — всички бяха надошли да се наслаждават на зрелището.
И никому от тълпата не идеше наум, че един от робите се готви да бяга, и то през равнината, покрита със стотици хора и коне, готови да услужат на гонителите и да достигнат бегача. Освен това всички изходи от равнината се пазеха от индианци.
Бедният Барней се втурна между двата реда, но едвам стигна до половината и падна окървавен и смазан от ударите на дивата тълпа, която с подигравки го изнесе настрана. Същата участ постигна и другите. Дойде ред и на Хенрих.
Започнаха да го развързват. Той не се стресна. Диваците се приготвиха със сопите и го чакаха.
Дакома стоеше зад него.
Хенрих го погледна, отстъпи малко назад и в миг измъкна томахавката от пояса му. Замахна да го удари, но не успя. За втори удар време нямаше и се спусна да бяга към страната на старците. Те извадиха ножовете си, наскачаха да му препречат пътя, но той правеше исполински скокове през тях и ги тласкаше настрана. Всички хукнаха след него.
Хенрих бягаше към конете. Като тича километър и половина, той се обърна и видя, че преследвачите му бяха на около триста крачки зад него, обаче някои от тях се качваха вече на конете. Хенрих се стъписа от страх. Дойде му наум за Моро. Той му изсвири силно и извика:
— Моро! Моро!
Моро се отдели от стадото, огледа се наоколо, видя господаря си и като вихър полетя натам. Младежът се метна на него и без седло, без юзда, препусна към западния край на долината. Индианците викаха и проклинаха след него. Той се обърна и видя около десетина конници да препускат по дирите му. Но той не се боеше, защото познаваше добре силите на своя арабски кон. И когато измина 12 мили и стигна до планините, видя, че враговете му са още по средата на долината.