Неколкодневната почивка на доброто пасбище бяха възстановили силите на Моро и той без трудности се изкачваше по планините. Пътят водеше през сенчеста гора, извиваше и най-после се превърна в тясна пътека, която излизаше на брега на една пропаст.
От това място видя стражата. За щастие, тя се състоеше само от един индианец. Разстоянието помежду им беше около 300 метра. Дивакът стоеше с гръб към него. Копието му бе забито в земята, до него лежаха лъкът и стрелите му, а на него — ножът и томахавката. Нищо не беше чул още.
Хенрих се реши да стигне до теснината, преди индианецът да успее да му загради пътя. Той тръгна бавно и предпазливо. Шумът на потока заглушаваше тропота от копитата на Моро. Така стигна до една площадка и видя, че пазачът не е сам. Той улови гривата на Моро и спря.
Отпред стоеше още един навах с два оседлани коня. На единия имаше окачено ласо, краят на което държеше дивакът. Той дремеше. До него бяха стрелите, лъкът и копието му.
Пътеката беше така тясна, че беше невъзможно да се върне назад, иначе би паднал в пропастта. Хенрих намисли да слезе от коня, да се приближи тихо до индианеца и да му строши главата с томахавката. Такава постъпка би била много жестока, но друго спасение нямаше. Моро му попречи да изпълни плана си. Той изцвили и започна да бие с крака от нетърпение. Мустангите веднага му отговориха… Навахът се събуди, сграби лъка си и се метна на коня. Другарят му в това време се развика от хълма и се спусна бързо надолу.
Главите на двете животни се срещнаха, те се спряха и пръхтяха с ноздрите си. Хенрих намисли да накара Моро да изтласка мустанга и да го бутне в пропастта, но се съмняваше, че ще успее, защото нямаше нито шпори, нито юзди. Той поиска да хвърли върху главата му томахавката, която взе от Дакома, но ако не успееше да го удари?… Най-после реши да слезе и да блъсне коня на индианеца. В момента когато слизаше, една стрела бръмна покрай ухото му, но не го удари.
Хенрих се изправи пред мустанга. Животното се вдигна на задните си крака и пак се отпусна. Индианецът се приготви да пусне и втора стрела, но не успя. В момента когато конят слягаше предните си крака на земята, Хенрих го удари с томахавката по главата и той се срина заедно с ездача си в пропастта.
Като погледна напред. Хенрих видя, че другият навах тича към него с копие в ръка. Той се изви, за да не го промуши копието, като го отблъсна с брадвичката. И двамата се засилиха толкова много, че изгубиха равновесие и паднаха на земята до самия край на пропастта.
Започнаха да се борят. Дивакът остави копието и се биеше само с томахавката си. Те се блъскаха с голямо ожесточение, като си нанасяха страшни удари. Най-после Хенрих успя да го изтика на площадката. Борбата продължи и тука. Издигнатите томахавки се удариха една в друга така силно, че отхвръкнаха. Враговете се заловиха с голи ръце и пак паднаха на земята. Навахът беше по-силен. Мускулестите му ръце така стиснаха младежа, че костите му пукаха. Но и той успяваше да се противопостави. Като се търкаляха по земята, борците отново се приближиха до края на пропастта. Хенрих започна да губи сили. Той усети, че силната ръка на индианеца го сграбчва за гърлото… Задави се и се отпусна. Като предусети скорошната смърт, спомни си за тези, които обичаше. Очите му се размътиха, съзнанието му започна да се губи… Явно беше, че настъпва краят на всичко!…
Когато дойде на себе си, видя, че лежи на същото място… Още усещаше болките от последните удари. Целият беше покрит с рани и кръв, челото му бе обляно със студена пот… Но къде беше индианецът? Какво стана с него? Защо не го хвърли в пропастта?… Хенрих се подпря на лактите си и започна да се оглежда наоколо. Моро и мустанга на врага му се биеха ужасно — ритаха се с крака и се хапеха.
Освен това чу шум от жестока борба, кучешки вой и охкания. Тези звуци идваха от пукнатината на близката скала. Младежът се изправи на слабите си крака, отиде при пукнатината и видя Алп да души наваха, който едва дишаше.
Хенрих чу и други викове зад себе си. Индианците, които го гонеха, се бяха изкачили вече на планината и препускаха към прохода. Той яхна коня си и за кратко време слезе в равнината. Тук го настигна кучето, което му спаси живота преди малко. Потънало в кръв, то се хвърляше от радост върху господаря си и скимтеше. Младежът не можеше да си спомни ясно как завърши цялата борба… Но не беше време да се мисли сега за това, защото навахите бяха на половин миля зад него. Тогава полетя с коня си към снежните върхове, които видя пред себе си в дъното на равнината.
Трийсет мили път го отделяха от тях, но разстоянието дотам беше пусто и голо. Нямаше още обяд. Ако успееше да стигне тези върхове до довечера, той щеше да тръгне по стария рудничен път и ще стигне до река Дел Норте по брега на един от притоците й.