Хенрих виждаше много добре враговете си. Те бяха 20 души. По-слабите се върнаха, останаха само тези, които имаха по-силни мустанги.
Като се приближаваше до снежната планина, той си спомни, че при стария лагер на ловците имаше вода, стигна до рекичката, напои коня си и го остави да пасе. Трябваше да се подкрепят силите на животното, защото от него зависеше животът му. Малко преди залеза стигна до теснината и погледна назад. Индианците бяха на около 3 мили зад него. Явно беше, че конете им отслабваха.
Реши да отиде в Ел Пасо и веднага да събере много по-голяма дружина от досегашната. Намисли да поиска и военна помощ от правителството. А що се касае до материалните средства, той реши да даде цялото си състояние на своите хора. Надяваше се да получи помощ и от пограничните села.
— Боже мой! Какъв е този конник без седло и юзди!
Пет-шест въоръжени с пушки ездачи наизскачаха иззад скалите и го заобиколиха.
— Рубе! Харей! — извика той, като позна другарите си.
В това време един от ловците така стремително се хвърли върху него, че щеше за малко да го свали от коня. Прегърна го здраво и започна да го целува, като намокри лицето му с горещи сълзи.
— Севрен! — извика Хенрих.
— Боже мой! Хенрих жив! — повтаряше Севрен и стискаше ръката на братовчед си. — Как успя да се спасиш от тези диваци?
— Кажи ми ти преди това — възрази Хенрих, — как попадна между нашите.
— Остави това сега! Не си ли ранен?
— Чудна работа! Какво правите тук? Много ли сте?
— Да, ние сме авангардът, а войската ни е отзад.
— Каква войска?
— Шестстотин души!
— Какви хора са те?
— Различни. Жители на Чиуауа и Ел Пасо, негри, ловци — все от нашия керван. Когато научих, че си предприел такъв опасен път, аз не останах бездеен. Събрах около себе си всички млади и храбри ловци и съставих цяла войска. С нас е и дружината на Сегин.
— Сегин жив и здрав! — извика Хенрих. — Заведете ме по-бързо при него!
— Сега, сега — каза братовчед му. — Той е жив и здрав. Направихме го наш военачалник. Лагерът ни е при реката. Сега трябва да си починеш и да се нахраниш добре, бедни ми приятелю.
— Чакайте! Мен ме гонят индианци!
— Индианци! — извикаха ловците и си приготвиха пушките. — Много ли са?
— Около 20 души.
— Далече ли са оттук?
— Аз ги изпреварих с три мили. Конете им са страшно измъчени. Съдете по моя Моро. Горкият! Още не може да си отдъхне и тревата даже не поглежда.
— Значи след три четвърти, най-рано — половин час… Севрен, идете при капитана и му кажете да се разпореди.
Хенрих тръгна след него към реката. Тук видя огромния лагер и „армията“, триста души от която бяха облечени еднакво: това бяха доброволците от Ел Пасо и Чиуауа.
Последният обир от диваците на пограничните жители беше така жесток и варварски, че всички пострадали се бяха въоръжили до зъби, за да отмъстят на червенокожите. Севрен се присъедини към тях и с думи и примери помогна много да се осъществи този поход и да се избави страната от дръзките разбойници. Тези пълчища срещнаха по пътя Сегин, съединиха се с неговата дружина и така образуваха цяла армия, която той поведе по дирите на навахите, за да освободи нещастните роби. По-голямата част от дружината му се бе спасила от битката при пропастта. Тук бяха и Ел Сол, и Луна. Капитанът, като видя Хенрих, го прегърна братски и с разтреперан глас го разпитваше за участта на пленничките.
— Засега са живи и здрави — това беше всичко, което можа да му съобщи младежът.
Не беше време за разсъждения. Затова Сегин изпрати сто конници да се скрият при входа в теснината и им заповяда да заловят индианците живи или мъртви. Той им поръча да чакат, докато навахите отминат малко напред, после да ги подгонят отзад, така че да попаднат между два огъня.
Почвата обеше камениста и по нея не се виждаше никаква следа. Но и диваците надали бяха помислили да търсят по земята дири, защото бяха силно уморени от гонитбата на дръзкия бегач. Освен това те и не предполагаха даже, че може да съществува някъде наблизо такава огромна армия от бели врагове. Влязат ли веднъж в теснината — спасение за тях нямаше. Отвесните скали ги заграждаха от двете страни, а отпред и отзад — неприятелят.
Едва успяха други сто души да се скрият при входа на другия край на теснината, и навахите се появиха. Те отминаха засадата. Като видяха въоръжените ловци, водачът им извика силно, обърна коня си и хукна да бяга. След него се понесоха и другарите му, но бяха пресрещнати от стоте скрити бойци. Обградени от всички страни, диваците не можеха даже да се противят. Изловиха ги живи, вързаха ги и ги закараха при Сегин.