Хенрих беше ням зрител на тази бъркотия и кървава драма. Той пазеше вратата, зад която бяха затворени пленничките. Оттук можеше да вижда всички подробности на битката. И от едната, и от другата страна падаха много хора, защото навахите се бранеха отчаяно. Но и прекараните мъки и тегла на белите усилваха храбростта им. Победата беше несъмнена, защото имаха и по-добро оръжие. Копията на червенокожите, толкова опасни в открито поле, губеха своето значение в теснините на града.
На терасата на една от съседните къщи Хенрих видя страшна сцена, която погълна цялото му внимание.
Двама души се бореха с отчаяна жестокост. Те бяха Дакома и Ел Сол. Младежът ги позна по дрехите. Дакома действаше с копието си, а Ел Сол с приклада на пушката си. В минутата, когато ги съгледа, Дакома отстъпи назад и в миг заби копието си в рамото на своя противник. Хенрих извика. Той чакаше другарят му да падне веднага мъртъв. Но Ел Сол вдигна томахавката си, спусна се върху Дакома, разби му главата и го повали в краката си, но и самият той падна върху трупа му. След малко стана, извади копието от раната и като се наведе към улицата, завика със слаб, но тържествен глас:
— Ела тук, Луна! Аз отмъстих за смъртта на майка ни!
Хенрих видя как девойката се затича към него, а след нея и Харей, който взе на ръце падналия ранен марикопа. Той бе изгубил съзнание при последното усилие. Рубе, Севрен и още няколко се втурнаха да му помогнат… Индианецът бе ранен тежко, но не и смъртно. Тази утешителна вест Севрен донесе на своя братовчед.
Битката завърши. Навахите избягаха в гората.
Целта на похода бе постигната — пленниците бяха вече свободни. След този урок навахите трудно биха се решили да нападнат още веднъж белите. На другия ден с изгрева на слънцето армията премина теснината и потегли към снежните планини.
Мъките на Хенрих бяха възнаградени. Той изпълни възложената му тежка задача — заслужи ръката на Зоя и не се отдалечаваше от нея.
Спомените за скорошните опасности и лишения повишаваха цената на щастието, на което заслужено се наслаждаваше сега. Той се отделяше от Зоя само когато отиваше да види Ел Сол, когото носеха на носилка. От двете страни на носилката стояха винаги Луна и Харей. Индианецът бързо се поправяше и разбираше много добре приятните разговори на Луна и Харей, които радваха Хенрих.
— По-добре е да се слеем с белите, отколкото да ги мразим — му каза Ел Сол. — Любовта стои много по-високо от омразата. Човешките племена са сестри по природа и са създадени да се допълват едно друго. Аз нямам нищо против любовта на сестра си и Харей… Или ще ми кажете, че това са разсъждения на един нищожен червенокож?
Хенрих му стисна ръката и му изказа искрената любов и голямото уважение, които изпитваше към него.
Луна и Харей се отдалечиха, а червенокожият, развълнуван от похвалите на Халер, продължи:
— Сестра ми в много отношения е съвършена дивачка, но нейната душа е благородна и аз много се радвам, че тя оцени най-после любовта на този отличен младеж, който я обича. А аз съм полуиндианец и не мога да предвождам своето племе, т.е. не мога да живея с него. Сестра ми с помощта на моите съвети ще вземе властта в ръцете си и съм уверен, че нейният мъж, толкова храбър и великодушен, скоро ще спечели доверието на марикопите и ще им стане вожд.
— А защо не последвате примера на сестра си? — попита Хенрих. — И вие можете да приложите на практика теорията си за сливането на племената. И много бели жени биха се съгласили твърде охотно да се омъжат за вас.
Марикопа въздъхна и неволно погледна към палатката на Сегин…
Пътя изминаха без пречки. Индианците не ги преследваха — навярно не бяха могли да съберат достатъчно воини.
На петия ден стигнаха до злощастната долина Дел Оро. Минаха покрай старите рудници, където стана битката и плениха Хенрих. Тук се спряха да погребат останките на доктор Рихтер, Годе и другите ловци, убити в колибата за мирни преговори. Госпожа Сегин и Зоя проляха немалко сълзи над гроба на стария си другар.
След няколко дни армията тържествено навлезе в Ел Пасо. Цялото население на града посрещна и поздрави победителите. По-голяма част от гражданите дойдоха не от любопитство, а защото бяха лично заинтересовани. Жените радостно посрещнаха своите бащи, братя, мъже, които се върнаха здрави от опасния и труден поход.