Още на другия ден Сегин се приготви да тръгва към дома си на Дел Норте. Той научи, че цялата му ограда е останала здрава, защото навахите, уплашени от доброволците, не успели да ограбят и изгорят постройките, а само отвели двете робини. Капитанът взе със себе си и Севрен, и Хенрих. Ел Сол също бе поканен да остане със сестра си у тях, докато оздравее напълно. Повикаха и Харей, който беше много щастлив от поканата.
Скромният Ел Сол отказваше да отиде със Сегин, но после отстъпи на молбите на капитана. Адел си беше така тъжна и мълчалива. Тя винаги отблъскваше ласките на майка си и Зоя. Само към Луна беше много по-разположена. С нея можеше да разговаря на езика, който смяташе за свой. Увереността й, че е истинска индианка, я караше да се отнася дружелюбно към Ел Сол. Тя често помагаше на Луна в грижите около ранения й брат и ги убеждаваше да се върнат в своята родина и да я заведат при навахите, нейните съплеменници. Напразно Луна се мъчеше да я увери, че Сегин е нейният баща. Само чрез Луна родителите узнаваха за печалното настроение на бедната девойка, затова Сегин помоли нея и брат й да останат по-дълго у тях.
Една седмица след пристигането в Дел Норте всички се събраха на балкона. Хенрих и Зоя бяха щастливи. Те постоянно ходеха насам-натам. А Сегин се разхождаше с наведена глава и кръстосани на гърдите ръце — тъжни мисли го потискаха.
Госпожа Сегин също гледаше с печален поглед своята първа дъщеря.
Адел не носеше вече индианския си костюм, а градските рокли й тежаха. Тя искаше от яд да ги къса и хвърляше скъпите накити, които й подариха нейните родители. Свита в един ъгъл на балкона, бе впила очите си към снежните върхове на Мимоарските планини, зад които се намираше нейната родина. Беше напълно уверена в това…
Когато отиваше при нея, Луна слагаше дружески ръка на рамото й. Адел я поглеждаше винаги с насълзени очи. Когато пък беше Ел Сол, тя се зачервяваше. Марикопа, верен на обичаите на своето племе, рядко я заприказваше и ако се обърнеше към нея, то беше винаги с думите:
— Колко измъчвате вашите родители, които така ви обичат! Защо ги избягвате?
Девойката, макар и неубедена, но покорена от тези думи, този път отиде при госпожа Сегин, седна при краката й и обръщайки поглед към Ел Сол, го попита:
— Доволен ли сте сега от мен?
Севрен виждаше тази необикновена покорност на Адел, забеляза какво влияние има индианецът над нея. Той отиде при Сегин, който още продължаваше монотонната си разходка, и му съобщи своите наблюдения.
— Аз ще бъда много щастлив, ако чрез Ел Сол спечеля любовта на дъщеря си. А мога ли да очаквам за Адел, израснала в чужда среда, по-добър мъж от него? Ако те се обичат толкова — това не е чудно, защото гой е индианец по рождение, а тя — по възпитание. Никой друг не би се наел с такава ревност и искреност да ни върне изгубената дъщеря.
Сегин беше много измъчен. Той помоли Ел Сол да остане при Адел, а сам отиде да говори с жена си.
Тогава госпожа Сегин взе мандолината си, настрои я и из-свири танца фанданго. Около нея се струпаха всички — Севрен, Хенрих, Ел Сол, Зоя и Луна — и гледаха Адел, която още седеше при полите на майка си. Сегин беше, така силно развълнуван, че закри лицето си да не го виждат другите.
При първите звуци на музиката от инструмента девойката трепна — тя местеше учудените си очи от инструмента на майка си. Слушаше като смаяна и без да мърда, гледаше със замаян поглед.
— Изпей песента, с която я приспиваше в детските й години — каза Сегин на жена си. — Ти я помниш още, тя толкова често те молеше да я пееш.
Госпожа Сегин подхвана тихата мелодия на люлчината песен. Това беше испанската кантилена „Майка и дъщеря“.
Веднага песента беше прекъсната от силен вик. Адел стана бързо на крака, трепереше като лист, а погледът й бе впит в лицето на госпожа Сегин. В миг тя се хвърли на шията й, като викаше:
— Мамо! Мамо!
Мъчно е да се опише сцената, която последва: ридания и сълзи, но сълзи на щастие струяха от очите на всички… Девойката престана да бъде вече „царицата на тайните“. Спомените от детинството й се пробудиха като струните на отдавна непипания инструмент и заиграха в нейната душа. Тя прегърна баща си, а това беше най-голямата награда за-скитническия му живот, който посвети на загубената си дъщеря. Тя обикна сега и сестра си, и Хенрих.
Всички ликуваха. И гостите вземаха участие в тържеството. Но вечерта Ел Сол каза на Сегин: