Стана така, че или трябваше да гонят бизоните, докато ги стигнат, или да се върнат с празни ръце в лагера. Те избраха първото и стигнаха до един вал, висок 2 метра. Той приличаше на грамадно стъпало, което отделяше една равнина от друга, по-висока, и се простираше на огромно пространство без никакво прекъсване.
Тази преграда охлади малко ловците. Много от тях се върнаха назад, като решиха, че трудностите в този случай надминават удоволствието, което доставя ловът. Само шестима продължиха, пък и конете им бяха по-силни. Понеже Хенрих беше между тях, то и Годе ги последва.
Препускаха около 5 мили и настигнаха една млада женска, която раниха с толкова куршуми, колкото бяха и ловците.
Одраха кожата на убитото животно и запознаха да смятат колко са се отдалечили от лагера.
— Осем мили с точност до един сантиметър — изчисли Бил Бент.
— Ние се намираме в посоката на пътя си — каза Годе, сочейки стари следи от фургоните на някакъв чужд керван, които показваха търговския път от Санта Фе.
— Какво от това? — попита Хенрих.
— Ако идем сега в лагера, утре трябва да се върнем по същия път, а това са 16 мили, изгубени напразно. Ако почакаме тук, другарите ни ще дойдат и ще продължим пътя си с тях. Не е ли така? Тук има и трева, и вода, и прясно месо за нас. Вярвам, че всички си носят наметалата. Да останем тогава тук. Кой е съгласен?
Всички харесаха това предложение, дори и Хенрих не възрази, макар и да се боеше, че Севрен ще се безпокои от дългото му отсъствие.
Веднага разседлаха конете си и ги пуснаха да пасат, а самите те се разположиха на брега на един прозрачен поток, който течеше към Арканзас. Събраха дърва, накладоха огън, нарязаха месото на късове и го набодоха на шиш, за да го опекат. Носеха със себе си и кратунките, и лулите си, така че нищо не им липсваше, за да прекарат охолно и весело. Така седяха и приказваха до късно. Спокойната им беседа бе нарушена само от пристигането на Севрен, който не можа да остане спокоен в лагера, затова тръгна да търси ловците и ги намери по светлината на огъня. Завършиха вечерта с весели шеги по негов адрес за голямата му загриженост към младия роднина. Преди да си легнат, скъсиха юларите на конете и забиха колчета, за които ги привързаха по-близо до лагера. Като се завиха с наметалата и сложиха седлата под главите си, всички заспаха, без да предусещат тревогата, която ги очакваше през нощта.
Хенрих не искаше да остане при огъня, защото много от ловците хъркаха и му пречеха да заспи. Той се отдели на брега на поточето, където още през деня беше забелязал едно много хубаво място, покрито с мека гъста трева, което представляваше толкова удобно легло, че би му завидял и най-разглезеният човек. Но не успя да съобщи това на Севрен, защото той вече спеше като мъртъв.
Въпреки че не предвиждаха някаква опасност, все пак бяха решили всеки да пази поред спящите си другари. Пръв беше някой си Гибет, когото наричаха Сони. Определиха го да пази през този период, защото това време е най-безопасно от каквито и да било нападения. Гибет зае мястото си на върха на близкия хълм, от който се виждаше голямо пространство.
Когато се отдели, Хенрих извика на Сони да види новото му място, за да знае къде да го търси, в случай че бъдат нападнати.
С цигара в уста Хенрих се простря върху килимчето си, но не заспа веднага. Луната светеше така ясно, че можеше да различава цветята, които растяха около него. Мечта, докато цигарата му го опари, и едва тогава се обърна на другата страна и сладко задряма. Не се мина много, и се стресна от един необикновен шум, който приличаше и на гръм, и на водопаден грохот. Земята кънтеше.
— Навярно ще има силен дъжд — помисли си той и се покри хубаво със завивката си.
Обаче екотът се усилваше все повече и повече и Хенрих скочи на крака. Чуваше шум от много копита и рев на много бизони. Земята трепереше под тях. Чу също и гласовете на другарите си, на Севрен и Годе, които викаха:
— Пазете се, идват бизони!
Младежът бързо се освободи от завивката си, стана и видя спътниците си да прибират конете от полянката. На изток забеляза ужасна картина, като че ли цялата долина се движеше. Една черна вълна се носеше като поток от лава. Хиляди светли точки като мълния лъсваха и пак угасваха сред тази подвижна маса. Земята кънтеше, хората викаха, а конете високо цвилеха. Алп, който избяга при господаря си, лаеше и ръмжеше.
В първата минута Хенрих се стъписа от страх. Не се сети да дотича до другарите си, а когато се поокопити малко, беше все късно. Черният поток беше само на десетина метра от него. Чак тогава различи мъхнатите гърбове и блестящите очи на бизоните.