— Велики боже, те ще ме стъпчат!
Да се бяга беше късно. Той взе пушката си, стреля срещу един бизон от предните редове, но нямаше време да узнае резултата от своето действие. В тази минута бе изпръскан с вода, защото огромен бизон излезе от потока на брега, след това бе повдигнат във въздуха и хвърлен назад сред подвижната маса. Въпреки това обаче остана невредим и даже не изгуби съзнание в тази страшна минута. Съзнаваше, че животните го носят на гърбовете си, толкова гъста бе масата им. Бързо се досети за начина, по който можеше да се спаси от ужасната смърт. Затова възседна първия бизон, който попадна под него, и здраво се хвана за гъстата му козина. Уплашеното животно ускори своя бяг и за кратко време изпревари цялото стадо. Това искаше и самият Хенрих. Бизонът се носеше като стрела напред по равнината, сякаш някой хищник бе впил ноктите си в кожата му.
За младежа беше добре дошъл страхът на животното. Той извади ножа си и го мушкаше в ребрата, щом започнеше да спира. На това бизонът отговаряше с грозен рев и бягаше двойно по-бързо.
Над Хенрих беше надвиснала голяма опасност — ако животното спреше, смъртта беше неизбежна, защото стадото тичаше близо зад него в бойна колона, която се простираше на една миля ширина. Въпреки всичко обаче положението беше много комично и Хенрих прихна да се смее.
Силният бяг ги отведе до местност, населена с полски къртици. Тук веселостта на Хенрих премина, защото се страхуваше да не би животното да се отклони встрани, за да избегне тези пречки. За щастие бизоните имат навика да бягат винаги направо и този остана верен на своя инстинкт. Той се спъваше, падаше на предните си крака, фучеше от гняв, но пак се изправяше и бягаше напред.
Полянките Плум бут се намираха тъкмо на пътя им. Хенрих видя това и се зарадва много, защото виждаше единственото спасение на живота си в тях. Те бяха на три мили от мястото, където нощуваха, но на него му се стори, че е изминал повече от десет. Погледът му попадна на един хълм, отделен напълно от другите височини. С помощта на ножа си започна да направлява животното към това място и успя да го закара до хълма. Настъпи решителният момент. Преди да скочи на земята, младежът можеше да умъртви животното, като го промуши, но такава отплата за спасението си намираше за позорна. Затова тихо се смъкна от гърба му и с всички сили се затича към височината. Когато стигна на върха й, където вече нямаше никаква опасност, седна на една скала и започна да оглежда околността.
Луната светеше ясно. Неговият бизон си стоеше на същото място, където го остави. Изглеждаше напълно смаян. Стойката и изражението на муцуната му бяха така смешни, че младежът пак не можа да се сдържи и силно се разсмя.
Като погледна на югоизток, той видя черната подвижна маса, но сега не се боеше от искрящите очи. В това време наляво от бизоните видя малък дим и чу няколко гърмежа. От това разбра, че другарите му са здрави, и му олекна малко.
Стадото се приближаваше към хълма и като го достигна, се раздели на две части и го заобиколи. Хенри остана много учуден от поведението на своя бизон — вместо да чака другите и да се присъедини към тях, затича още по-надалече, като че ли го гонеха не бизони, а вълци. Бягаше напред, като се отклоняваше все към едната страна на стадото. И когато беше почти наравно с него, започна малко по малко да се приближава към старите си другари, докато най-после се смеси с тях.
Хенрих узна причината за това му поведение по-късно — ако бизонът бе останал спокойно да чака своите, те биха го взели за пришълец и биха го смазали.
Тук той чака цели два часа, докато отмине черният поток от бизоните, седейки като на остров. Като гледаше тази маса под себе си, му се зави свят и му се стори, че стадото стои неподвижно, а гой се носи някъде из въздуха. Затова стана и промени мястото си.
Най-после парадът свърши и новоизпеченият търговец слезе от височината и тръгна да търси обратния път към бивака. Никаква зеленина не се виждаше, защото се намираше вече в пустинята. Навсякъде се виждаха стада от бели вълци, които търсеха уморените бизони, останали по пътя. Хенрих тръгна на юг. Най-после чу гласове на хора и при светлината на луната видя няколко ездачи да се скитат по долината. Повика ги и те се спуснаха към него. Пръв пристигна Севрен. Той веднага скочи на земята, за да разцелува братовчед си. Езикът му се беше схванал от радост и не можеше да каже нито една дума, а само го пипаше по тялото, за да се убеди, че е здрав.
— Откъде паднахте? От небето ли, или от облаците? Кажете ни — бяха въпросите, с които обсипваха Хенрих, а Годе извика тържествено:
— Боже мой! Да бъдеш дигнат на рога, захвърлен на земята, тъпкан от хиляди свирепи бизони и пак да оживееш, без да си ранен! Не е ли това чудо! Господарят ми да не е някой магьосник? Ура! Даже и най-ловкият от нас не би се отървал така леко.