Карл Май
Ловци на соболи и казаци
1. На събора във Верхний Удинск
В сибирския град Верхний Удинск редовно се провеждат два всеизвестни събора. Единият се пада през пролетта. Тогава идват ловците, носейки за продажба кожите, придобити през зимата в покритите със сняг гори или в пустите, самотни тундри. А на есенното тържище те се снабдяват с припасите, необходими им за зимния лов на кожи.
В онези необятни равнини, класифицирани под наименованието тундра, може да се ловува само през зимата, когато дремят под ледената си покривка. Напролет тя се стопява и всичко потъва в недостъпни, бездънни блата.
Но когато зимата заметне оковаващата си завивка, ловците на соболи се сдружават на групи от по десетина-дванайсет човека, за да се отдадат на лова на животните, чийто скъпоценни кожи толкова много се търсят по руските и китайски пазари.
Такива ловци по онова време, когато се разиграва този разказ, бяха или местни жители, задължени да плащат своя налог на царя само в кожухарски изделия, или заточеници, принудени ежегодно да доставят едно определено количество от тези тъй търсени кожи, ако не искаха да изтърпят тежко наказание.
Самотните ловци в онези райони са подхвърлени на огромен риск. В тундрата студове от петдесет и пет-шестдесет градуса по Целзий не са рядкост, а страхотните снежни виелици, вилнеещи из Сибир, стоварват върху дърветата масиви от сняг, които ломят и сплескват леса на цели мили. В меки дни се спускат мъгли, чиято гъста, кажи-речи досегаема маса, с видимост не повече от две крачки, остава да лежи върху равнината седмици наред. Те правят и бездруго трудния занаят на ловеца невъзможен. Ето защо собольниките[1] трябва да се събират на дружинки, та при опасност да си помагат един на друг.
Чуе ли се, че някой е отишъл сам в девствената гора или тундрата в продължение на седмици, че и чак за две, дори най-дръзките мъже поклащат глава.
— Он сошел с ума! (Той се е побъркал!) — казват те.
И имат право. Да се предприеме такова нещо, най-малкото се иска голяма мяра безразсъдна смелост. Пита се наистина дали един американски трапер не би се скитал и в най-лютите студове по сибирския лес също така добре, както из горите на Мисисипи и Мисури. Но пък и траперът е издялкан от съвсем друго дърво в сравнение с руския заточеник или даже хант, тунгусец и бурят… На есенния събор днес във Верхний Удинск бе застъпена пъстра смесица от сибирските народи.
В селището обикновено квартируваше малък военен отряд. Понастоящем обаче бе командирована цяла сотня[2].
От държавните мини в Чита, където работеха под земята предимно заточеници, беше избягал известен брой от тези нещастници. Беше се разбрало, че са се насочили към околностите на Верхний Удинск. Казаците бяха изпратени насам да претърсят областта и да заловят и предадат бегълците за най-строго наказание. Есаулът[3] на сотнята бе синът на околийския началник във Верхний Удинск. Той познаваше местността като собствения си джоб и бе в състояние да разбута всички скривалища.
Синът на околийския беше известен като строг, навъсен и опасен офицер и в неговия ескадрон нямаше ни един, на чийто симпатии той да се радва.
Баща му живееше в най-представителната сграда на Верхний Удинск, с чиято големина можеше да се мери само още една друга. Това бе постояльш двор[4], чийто притежател — хазяинът[5], се числеше към най-имотните хора на града.
В постояльш двор бе много весело и шумно. Русите са запознали исконното население на Сибир най-първо с ракията. Сибирецът обаче не може да носи много, бързо се напива. И интересно, че пияното му състояние не е тежко, но затова пък толкова по-трайно. Само от няколко чаши водка той е пиян в продължение на два дена, след което търчи и препуска блажен насам-натам, и изтрезнее ли, надига отново чашата.
В салона на кръчмата не се виждаха ни маси, ни столове. Околовръст стените бяха проснати тръстикови рогозки. По тях седяха, подвили крака, клиентите с дръпнати очи. Те пиеха каквото имаше в наличност — айран, водка, квас или гърне керемиденочервен чай. И при това езиците им никога не спираха.
Който ги чуеше как вряскат, като нищо би помислил, че кръв ще се лее. И все пак те водеха един приятелски, пристоен разговор.
Внезапно всички гости замлъкнаха. Беше влязъл един, някъде към средния ръст, другоземец — «господар». Под господар местният жител разбира всеки мъж с кавказки черти и добро облекло.
Новият гост беше навлякъл широки сини шалвари, които се губеха в кончовите на високите ботуши, над тях дългопола рубашка с шнурове и върху нея лек кози елек. На главата бе нахлупил астраганен калпак, каквито обичат да се носят в Персия и из кавказките страни.