Борода познаваше гласа — беше го чул вчера, когато стоеше дебнешком зад гъсталака при чешмата. Надникна предпазливо зад ъгъла.
Да, там беше Мила Добронич, в градината зад къщата. Береше си утринен букет и си пееше.
Сега тъкмо отпусна ръката с цветята, облегна се на едно дърво и погледна на изток, където една бледа заря предизвестяваше изгрева на слънцето. Кого търсеше тя там? Кого поздравяваше със своята изпълнена с копнеж песен?
Борода излезе с няколко бързи крачки иззад ъгъла на къщата и се отправи към Мила. Силна червенина покри мигновено страните й.
— Изплаши ли се, сестрице? — попита той. — Нима съм толкова нежелан компаньон, че стряскам хората?
— О, не! Аз съм само… само стъписана от твоята дързост. Нима нямаш представа каква опасност те дебне тук?
— Много добре зная, че няма от какво да се боя.
— Значи не си наясно. Вахмистърът е ужасен!
Борода се разсмя весело.
— Имаш право, Мила, той е ужасен. Ако го огледаш по-отблизо, ще видиш, че е още по-ужасен, отколкото си мислиш. Питай баща ти, той ще ти го покаже!
— Та това звучи като някоя тайна.
— Такава си е наистина, и то чудесна, сестрице.
— Имам чувството, че си говорил с моето татенце?
— Да, снощи. Но ти няма да кажеш на никого, нали, Мила?
В този миг Пьотр Добронич се зададе от ъгъла на къщата.
Съглеждайки двамата, той ги заплаши с пръст.
— За Бога, какво ви хрумна! Мислех, че отдавна си изчезнал, Борода! Вече е толкова светло, че изобщо не ми се ще да те пусна. Ще те видят по пътя.
— Не се безпокой за мен!
— Нека Бог те закриля!
— Къде мога да те срещна в полунощ? — попита Борода, подавайки ръка на Добронич.
— При червената ела.
— Добре. Бъди здрав, бащице! Бъди здрава, сестрице!
Борода се изгуби зад плета, ограждащ малката градинка.
— Отдавна ли беше при теб? — попита помешчикът.
— Не. Току-що бе дошъл.
— Твърде рисковано е да бъбри с теб тук в светлото утро. Ако ви беше чул някой казак, свършено бе с Борода.
— И вахмистърът бил тук, а?
— Той ли ти каза? А знаеш ли също къде?
— Не. Когато го попитах, той ме препрати при теб.
— Правилно е било. Чуй, детенце, ти не бива нищо да знаеш — нито сега, нито по-късно. Ще видиш както вахмистъра, така и един друг, но трябва да бъдеш без всяка представа. Те своето прегрешение… ах, слушай! Чувам коне… да погледнем кой е!
15. Един помешчик защитава двора си
Пьотр Добронич побърза към предната страна на къщата и съгледа тринайсет ездачи с няколко тежко натоварени коня. Един от пришълците тъкмо бе скочил от коня и се запъти сега към помешчика.
— Кому принадлежи този дом? — попита.
— Мой е.
— Как ти е името?
— Пьотр Добронич.
— Значи сме при целта. Ти ми беше препоръчан и сигурно ще позволиш да отдъхнем малко при теб. Яздили сме цяла нощ?
— В името Божие! Кажи какво искате да ядете и пиете и ще го получите!
— Месо и хляб за нас, овес за конете. Това е всичко.
— А ти кой си?
— Фьодор Ломонов, търговец от Оренбург. Възнамерявам да отида на лов за соболи. За тази цел наех слугите, които ме съпровождат.
Помешчикът плъзна поглед по останалите ездачи.
— Слуги си наел? — попита усмихнато. — Сигурно го каза по погрешка? Поне онзи мъж там познавам достатъчно добре и зная, че никога не би позволил да бъде нает и квалифициран като слуга.
— Тъй ли? И кого имаш предвид с хвалебствената си реч?
— Онзи там! Той е прочутият ловец на соболи Номер осемдесет и четири. Ти го оскърби със словото «слуга».
Номер осемдесет и четири, за когото ставаше дума, на пръв поглед не се отличаваше от своите спътници. Но при едно по-внимателно вглеждане човек все пак забелязваше, че си има работа с образован мъж.
Облеклото му беше пострадало от затрудненията, ала неговият собственик с особена грижливост бе съумял да го приведе в ред. Лицето му бе покрито с проблясваща в сиво голяма тъмна брада. Също и с начина и маниера, по който я бе подрязал — неговите другари носеха брадите си неподдържани, — бе успял да си придаде благороден облик. Въпреки ниското си обществено положение той, изглежда, искаше да подчертае кой е. Възрастта му бе трудно да се прецени — трябва наскоро да бе достигнал шейсетте.
Мъжът седеше безмълвно на коня си и при думата «слуга» не бе трепнал с лице, ала очите му бяха проблеснали. Той и сега нищо не каза и се престори, сякаш всичко това не се отнасяше за него.
— Ба! — изсмя се търговецът Ломонов. — Аз им плащам, следователно са мои слуги! Те ще лагеруват тук. Изнеси им каквото имаш за ядене, прибави и ракия! А за мен приготви стая, за да мога да си отпочина. Физиономията на Добронич изрази удивление.