— Стая да приготвя? — отвърна. — Моят дом не е хан, Фьодор Ломонов. И аз не допускам нещо да ми се заповядва. Ако искаш да се отмориш, при твоите другари има достатъчно място на тревата.
И той тръгна да влезе в къщата си. Но когато беше вече на вратата, като че му дойде по-добра идея.
— Но ако пък много се налага — викна назад, — тук имам една малка соба, която мога да ти дам, в случай че ти хареса. Ела я огледай!
Някогашният дервиш се отзова на поканата, докато придружителите му насядаха по тревата.
Товарът на конете се състоеше най-вече от капани за соболи и друг дивеч с ценна кожа, по които не се стреля, за да не се повредят кожухчетата им. Вързопите бяха снети от крантите — сигурен знак, че търговецът възнамерява да направи тук по-дълга почивка.
Това изглеждаше учудващо, понеже чифликът на помешчика не бе обществена странноприемница, а собственикът в никой случай не бе поканил непознатия за по-дълъг престой.
Ломонов беше влязъл с Пьотр Добронич в къщата. Там помешчикът отвори приземната стаичка, с която граничеше коптильнята.
— И тук ли трябва да остана? — попита търговецът кисело.
— Че кой говори за оставане? — отвърна Добронич, оглеждайки Ломонов с поглед, който ясно говореше, че не го намира за голяма наслада. — Аз нямам подслон за всеки. Необходимо е само да яздиш още няколко версти, за да стигнеш до града, където можеш да си избереш странноприемница по свой вкус.
— Нямам намерение до ходя до града. Ето защо ми позволи поне да се отморя тук за кратко!… Хм-м! Една маса и два грубо сковани стола — това наистина е доста скромно. Ами там вътре пък какво има?
Той показа малката, обкована с желязо врата.
— Коптильнята.
— Бива ли да надникна, а?
— Защо не?
Ломонов издърпа резето, отвори и надзърна. Тутакси обаче отскочи и се прекръсти ужасено три пъти.
— Всички добри духове!… Две привидения!
Пьотр Добронич се изсмя високо.
— Май си доста плашливичък!
— Не ми ли вярваш? — викна търговецът.
— Ами надникни сам тогава!
— Не ми и хрумва.
— Заклевам ти се! Те клечат като маймуни на прът!…
Вахмистър Ерошкин и Сергей Пропов в никой случай не бяха изкарали приятна нощ зад себе си. Вратата беше устояла на всичките им усилия да я отворят. А да вдигат дандания, не смееха, понеже искаха да избегнат голямото посрамване, което неминуемо щеше да последва при откриването им. По тази причина бяха поседели до утрото на прътите, монтирани напречно на помещението за окачване на разните там неща за опушване. Тъй като саръците бяха поставени на височината на рамото, те се надяваха да не бъдат забелязани веднага при отварянето на вратата. В първия подходящ миг се канеха да го ударят на бяг.
При опипването наоколо и още повече при покатерването върху върлините бяха влизали в досег с окадените стени. Ето как по дрехите и лицата им здраво себе установил черен налеп, така че ужасът на Ломонов от двете «привидения» си бе съвсем основателен.
Още по-голям обаче беше собственият им ужас, когато при отварянето на вратата бяха открити. Та нали не можеха да подозират, че помешчикът знае за тяхното нахълтване и разиграваше фарс. Какво да правят? Да скочат от прътите и открито да излязат от вратата пред очите на всички? Останаха нерешително да клечат.
Ломонов отвори сега повторно вратата и Пьотр Добронич пристъпи да погледне.
Двамата омазани със сажди натрапници действително седяха там горе на върлините и предлагаха вдъхваща ужас гледка. Имаха вид, сякаш току-що са ги изтървали от преизподнята. На това отгоре кривяха неописуеми гримаси. Страх ли бе това, или ярост?
Пьотр Добронич симулира ужас и викна с пълно гърло:
— Привидения! Да, да, две привидения!
Той тръшна вратата, тикна отново резето и отърча от стаята. А Ломонов, който хич не се почувства добре сам в компанията на тези необичайни, черни хубостници, хукна подир него.
— Да, да! — закрещя на свой ред. — Живи-живенички привидения!
Ловците на соболи наскачаха.
В този миг отново се чу конски тропот. Откъм реката приближаваха две коли, придружавани от трийсетина казаци с един лейтенант.
— Кой живее тук? — попита един мъж в цивилни дрехи, който седеше в първата кола.
— Пьотр Добронич — отговори помешчикът.
— Аз съм граф Николай Поликев. Търсим един казак, заточеник, който избяга от Верхний Удинск. Да е минавал оттук такъв синковец?
— Не.