— Като офицер от царската армия ти заявявам, че търсим тук един беглец. Убеден съм, че човекът се е скрил в твоята къща.
— Тук се лъжеш.
— Тогава толкова по-добре за теб! Значи можеш спокойно да пуснеш хората ми.
— Така съм удовлетворен и ви разрешавам да търсите беглеца.
Добронич се обърна после към хората си:
— Пуснете солдатите да влязат! Майката и Мила нека разведат господин лейтенанта навсякъде. Аз ще остана тук, за да не попадне заедно с тях и някой паразит в къщата. Но заявявам, ако обискът причини и най-малката вреда на имуществото ми, ще накажа човека, който и да бил той. Казвам се Пьотр Добронич и в такива неща не разбирам от шега.
Офицерът май нямаше голяма вяра на казаците си.
— Ще вляза само с унтерофицера — обяви той. — Нека хората образуват тук полукръг, та вратата и площадката пред къщата да са добре заети и никой да не може да се измъкне.
Така и стана. Казаците се разтеглиха от единия ъгъл на къщата до другия в дъга, вътре в която сега се намираха всички присъстващи. После лейтенантът влезе с унтерофицера.
Графът, който се бе отдръпнал от входа, кипеше от ярост.
— Господарю — обърна се Фьодор Ломонов към него, — не е ли срамота човек като вас да е принуден да допусне някакъв си селяк да се държи по този начин с него?
— Мълчете! — изхока го графът. — Нямам охота за безполезни приказки.
Поликев се отвърна, а Ломонов го проследи с поглед, в който не се четеше никаква симпатия.
Междувременно лейтенантът се бе огледал в коридора и посочи вратата вляво.
— Какво има там? — попита.
— Дневната и съседната стая — отвърна Мила.
— Може ли да влезем?
Вместо отговор момичето отвори вратата и двамата солдати пристъпиха прага. Претърсиха грижливо помещенията, ала не откриха нищо.
— По-нататък! — повели офицерът, като се върна в коридора и се осведоми за срещуположното помещение.
— Една стаичка, в съседство на която е разположена коптильнята — обясни Мила.
— Коптильнята… нелошо! Такова място лесно може да се използва като скривалище!
Лейтенантът пристъпи рязко с унтерофицера си в стаичката и посочи желязната врата.
— Там вътре ли се опушва? — обърна се към жената.
— Да.
Той издърпа резето и разтвори широко вратата, за да може дневната светлина да проникне в окаденото помещение. Най-напред не видя нищо подозрително, но когато погледна нагоре, различи две свити, маймуноподобни фигури, клечащи една до друга на саръците.
— Вси светии! — възкликна. — Тук май даже и хора се опушват!
— Хора? — попита Мила удивено.
— Погледни нагоре, сестричката ми!
Двете жени надникнаха предпазливо в камерката и видяха за свой ужас две фигури, които дума не казваха и само по треперещите им ръце и крака се разпознаваше, че са живи същества. Обладани от страх, те отскочиха назад. На офицера му стана ясно, че изобщо не са знаели за присъствието на двамата. Той се приведе и влезе в коптильнята.
— Кои сте вие?
Никакъв отговор.
— Чорт возьми! (Дявол го взел!) Не можете ли да говорите, хубостници?
— О, да, да, можем да говорим — обади се плачливо съседът Сергей.
— Е, говори тогава! Кой си?
— Сергей Пропов ми е името. Имотът и земята ми се намират наблизо.
— Човече, струваш ми се крайно подозрителен! Ами другият пък кой е?
Двамата опушени се намираха в отвратително състояние — както физически, така и душевно. Бяха поискали да си отмъстят, ала с отмъщението бяха засегнали единствено себе си. Бяха възнамерявали да заловят Борода, а в замяна се бяха кадили… цяла една дълга, изпълнена с горчивина и теглила нощ!
Сега бяха открити. И то от офицер. На вахмистъра му идеше сам да се шамароса. Макар и да не го очакваше точно наказание, той виждаше все пак да се задава кастрене и… кикот, който сигурно щеше да отекне по цялата граница. Такава излагация никога нямаше да се забрави.
Ето защо на всички въпроси към Сергей Пропов той си бе мълчал, дори и сега, когато лейтенантът се осведоми за него и всъщност бе негов дълг да му отговори, яд и срам задушаваха всяка дума в пресъхналото му гърло.
— Той е мой приятел, казашкият вахмистър Ерошкин от близката станица — отвърна вместо него Сергей Пропов.
— Какво?… Казак?… И на това отгоре вахмистър? Хиляди дяволи!
Дрехите на злощастния спътник на Пропов наистина не можеха да се различат от сажди като военна форма. Той изглеждаше просто ужасно.
— И как всъщност, магарета, се озовахте тук? — продължи лейтенантът.
— Искахме да заловим ловеца на соболи Борода и същевременно да арестуваме Добронич.