— К чорту! Че Борода в тази местност ли се намира?
— Да. Аз го видях тук в двора — възвърна най-сетне говора си вахмистър Ерошкин.
— А-а! Значи тоя Пьотр Добронич е все пак лъжец! Ама наместо да заловите Борода, вие сте се оставили вас да запрат?… Чудесно, това ще ти донесе едно хубавичко мъмренийце, вахмистър. Та такова нещо хич не е допустимо. По-късно ще ми обясниш… А сега слизайте!
Лейтенантът измъкна постоянно висящия на хълбока му камшик и така изплющя Ерошкин по краката, че оня изврещя от болка. В следващият миг уплашеният казак стоеше на земята. По същия начин лейтенантът свали на нозе и дългия Пропов.
— Сега вън! — заповяда офицерът и подпомогна двамата с камшика, додето се намериха пред къщната врата.
Крайно удивени, присъстващите се вторачиха в двете черни фигури.
— Пьотр Добронич — обърна се офицерът към помешчика, — познаваш ли ги тези двамата?
Запитаният приближи и оглежда доста време дебело наклепаните със сажди лица, после поклати глава.
— Не, не ги познавам.
— Та те бяха в твоята къща!
— Тъй като ти ги измъкна, значи трябва наистина да са били вътре. Но аз не ги познавам и не зная също как са попаднали в дома ми!
— Нали ти си ги затворил в коптильнята!
— Аз… съм ги затворил? Не, щях да го зная. Ама какво пък са дирили там?
— Това май ти самият най-добре знаеш.
— Хм-м! Сигурно са се вмъкнали да крадат. Но за щастие няма много нещо в коптильнята!
Пьотр Добронич направи толкова простодушна физиономия, че трудно бе да не му се повярва.
— Те обаче твърдят, че ти си ги бил заключил — продължи лейтенантът.
— Тези нагли лъжци!
— Не, не лъжем… вярно е! — викна вахмистърът дрезгаво. — Не дойде ли снощи в предната стаичка, където гореше лампа?
— Да. Имам навика, преди да си легна, още веднъж да прегледам дали в къщата всичко е наред.
— Не зарези ли вратата на коптильнята?
— Нея ли?… Да, правилно! Сега се сещам! Зарезих я, защото зееше отворена. Някой от хората ми трябва по невнимание да не я е затворил. Такова нещо аз не мога да търпя и ето как я заключих.
— Ама така затвори и нас!
— Вас? Че какво сте търсили без мое знание и позволение в коптильнята ми?
Вахмистърът замълча объркан, после изръмжа:
— Няма нужда да знаеш.
— Охо! Няма нужда да знам, когато двама непознати синковци се вмъкват през нощта в моя дом? Нещо да не си мръднал?… Сега работата започва да ми става подозрителна! Кажи, защо не се обадихте, когато зарезих? А?… Нека ви кажа: защото сте имали нечиста съвест и не сте искали да ви спипат! Вие сте мошеници и сте искали да ме окрадете!
— Аз?… Теб да окрада? Аз, вахмистър Ерошкин?
— Как?… Какво?… Ти си вахмистърът?
— Да.
— Гласът е същият, вярно. Ами другият пък кой е?
— Твоят съсед Сергей Пропов.
— Той ли?… Въпреки всичко питам отново: Какво дирите нощем у дома?
— Е, искахме да заловим ловеца на соболи Борода!
— При мен?
— Да. Мислехме, че пак ще дойде.
— Ето какво било!… Да, детки, вие сте извършили голяма грешка, Когато човек иска да залови някого, не бива да се оставя самия него да окошарят. Та нали в крайна сметка си е мое пълно право да си зарезявам вратите. И как ли пък ще мога да знам, че някой се е намъкнал в къщата ми! Не, драги ми приятелю, тая работа с Борода е плосък претекст! И дори да не сте се канили да крадете, то сте дошли по още по-лоша причина! Двамата бяхте турили око на дъщеря ми Мила, а когато ви бяха отрязани квитанциите, надрънкахте заплахи. Сега сте се сдружили, за да ловите тайно риба в мътна вода. Кой знае какво щеше да се случи, ако не бях тикнал резето! Тая работа ще я оставя съдията да я разследва.
Това безпощадно обвинение не пропусна да окаже възнамерявалия ефект върху лейтенанта.
— Сволоч — кресна той на Ерошкин, — заслужаваш си кнута! Щастие е за теб, че не съм ти началник. Но аз няма да оставя нещата току-така. Твоят сотник ще се погрижи за това. Един солдат, на всичкото отгоре вахмистър, да бъде заловен в подобно деяние… по дяволите, главата му трябва да падне! Да те няма, отивай на чешмата и се мий! После ще ми се представиш!… А ти, бостанско плашило, да се махаш веднага оттук! — кресна и на Пропов и го шибна с камшика по прасците.
Сергей Пропов изрева високо и понечи да търти да бяга. Само че Добронич го улови за ръката.
— Стой, съседче! Вярно, господин офицерът те подкани да си вървиш, но аз още не мога да ти го разреша. Залових те в жилището си, в което си проникнал тайно през нощта. Оставаш тук! Ще те предам на съда и междувременно ти определям същото помещение, което вчера сам си си избрал.