Пропов се изплаши. Такова нещо не беше очаквал. Поиска да се възпротиви и едва когато офицерът го угости с още един удар, се остави да го отведат и заключат отново в коптильнята.
За офицера целият този инцидент беше твърде неприятен. Той съзнаваше, че вахмистърът, изиграл тук толкова жалка роля, беше навредил опасно на престижа на войската. Ето защо не си хаби повече думите за съмнителния ход на събитията, макар да таеше леко подозрение към Пьотр Добронич.
И може би ръководен тъкмо от това недоверие, държеше да продължи обстойно претърсването чифлика на помешчика — мансардните стаи, тавани, мазета. Отново го придружаваше унтерофицерът, като самият Добронич ги водеше.
В крайна сметка твърдението на Добронич, че го подозират напразно, се оказа вярно. Лейтенантът не намери и следа от беглец — нито в жилищната постройка, нито в съседните.
16. Двама мошеници насаме
По време на разправията между Добронич, лейтенанта и двете «привидения» от коптильнята граф Поликев беше дръпнал настрани някогашния дервиш и сегашен търговец Ломонов.
През двудневното си пътуване той бе имал достатъчно време да обмисли следващите стъпки. Не криеше от себе си, че с бягството казак Номер десет положението му значително се бе утежнило. Вярно, човек можеше да се обзаложи сто към едно, че младият Орьолчашча ще бъде заловен, ама кой му го гарантираше? Какво щеше да стане, ако безследно изчезналият и обявен за мъртъв човек из един път се появеше в Москва и предявеше претенциите си за наследството? Това при всички случаи трябваше да се предотврати. Та нали иначе то щеше да означава финансовия крах на Поликев, ако не и нещо по-лошо.
След дълги размишления и съображения той накрая бе наясно със себе си. Неговият първоначален план бе да накара двамата пречещи му мъже завинаги да замлъкнат, за да може да се радва на спокойствие на владенията си. Бягството на Номер десет обаче промени ситуацията и направи необходими съвсем други стъпки. Може би щеше да е възможно да уреди мирна спогодба с граф Василкович — Номер осемдесет и четири.
Ловецът на соболи не можеше още да знае за бягството на своя храненик дори и да му е било известно досегашното местопребиваване на казака-заточеник. А Поликев беше убеден, че графът е сломен от стоварилото му се нещастие и няма да отблъсне по тази причина ръката, която му предложи помощ и спасение. Василкович сигурно щеше да приеме предложението, което неговият сродник щеше да му направи, да, и колкото и странно да се виждаше, щеше даже да го приветства като избавител от едно безнадеждно положение.
Имаше ли веднъж Поликев честната дума на стария Василкович, че няма да го обезпокоява като наследник на имуществото му, е, тогава щеше да види как ще процедира по-нататък. Един бърз куршум или един сръчен удар с нож… и бъдещето на предприемчивия Поликев щеше да бъде освободено от всякакви опасения. Флоран — някогашният дервиш и сегашен търговец Ломонов — също не беше без грижи. Ако изненадващата поява на Детелиновия лист сама по себе си го бе хвърлила в такъв ужас, че бе побягнал презглава от Верхний Удинск, то нещата допълнително се утежняваха и от поразителния факт, че онзи казак пред вратата на околийския не само знаеше името му, ами му бе известно и в каква връзка се е намирал с фамилия Адлерхорст.
Как беше възможно? Казакът беше още млад, значи във въпросното време трябва да е бил дете. Къде и при какви обстоятелства беше видял той Флоран? И как се обясняваше, че чертите на тогавашния слуга се бяха съхранили в паметта му? За миг Флоран бе споходен от мисълта, че би могло да се касае за някой член на фамилията Адлерхорст и то за Готфрид, ала в следващата секунда се изсмя на самия себе си. Май му се привиждаха призраци посред бял ден! Един Адлерхорст щеше да познае — така си мислеше Ломонов — още от пръв поглед. Рязко изразените черти на Адлерхорстови щеше да открие — пак по негово мнение — измежду стотици. А и как ли ще се е озовал Готфрид в Сибир? Вярно, съдбата бе въвлякла няколко члена от разпръсваната фамилия Адлерхорст в странна игра… но от робския пазар в Суакин до Верхний Удинск пътят все пак бе твърде дълъг.
Колкото и да мислеше и си блъскаше ума, така и не намираше обяснение къде можеше Номер десет да се е запознал с него. Това го безпокоеше повече отколкото смееше да си признае. Този мъж беше само един казак наистина и на туй отгоре заточеник, ала въпреки всичко можеше да стане опасен. Преди време Ломонов беше напълно убеден, че е унищожил всички следи зад себе си. При появата на дребния трапер във Верхний Удинск това убеждение бе понесло могъщ удар. И какво ли, ако въпреки всички очаквания казакът и Сам Хокинс се натъкнеха по някакво стечение на обстоятелствата един на друг? Невероятна и фантастична мисъл наистина… но какво ли не е възможно, когато Дяволът кара каруцата! Флоран-Ломонов нямаше и представа, че тази опасна възможност вече бе станала факт. Той не беше познал Готфрид фон Адлерхорст, защото този се беше променил извънредно много през трите години на своето заточение. Суровите лишения и несгоди не бяха минали безследно за него; гъстата брада, която обрамчваше лицето му, също не позволяваше да изпъкне приликата с братята му. Освен това в бързината Флоран-Ломонов не бе имал време да се вгледа по-внимателно в чертите на казака.