Поликев измерваше Ломонов с изпитателни погледи. Той обмисляше как най-добре да напипа слабото място на този мъж, когото не познаваше, Флоран също беше любопитен какво имаше да му каже графът.
— Фьодор Ломонов — подхвана Поликев най-сетне предпазливо, — чувам, че си тръгнал на лов за соболи.
— Да, батюшка. (Да, бащице.) За тази цел наех във Верхний Удинск неколцина ловци.
— Желая ти добра слука. Щастливо пътуване и не забравяй преди всичко да потеглиш веднага с хората си.
Ломонов облещи удивено очи.
— Какво да направя? Да потегля веднага? Това не е възможно. Ние сме от два дни на път и аз непременно трябва да позволя отдих на мъжете.
— Колко дълго се каниш да останеш тук, приятелче?
— До утре заран, бащице.
— Не става, в никой случай. Вие трябва да тръгнете незабавно! Аз искам така.
Удивлението на Ломонов се преобрази в слисване.
— Ти го искаш? Кой си ти всъщност, че да ми раздаваш такива заповеди?
— Знаеш името ми. Аз съм граф Поликев.
— Ама защо трябва да напуснем това прекрасно място?
— Това е моя работа и тя не те засяга.
— Превосходно! (Превъзходно!) А моята работа пък теб не интересува.
— Что слышу (Какво чувам!) Ти ми се инатиш?
— Ваше високоблагородие обича да се шегува — рече Ломонов подигравателно. — Въпреки това бих ти се подчинил, ако имаше съответното право. Само че случаят не е такъв. Покажи ми правомощията си, които ти позволяват да ми заповядваш!
Поликев бе хранил убеждението, че ще е необходима само една дума, за да наложи на Ломонов волята си. Че търговецът не бе някой смирен русин, а французин, това той не можеше да знае. Та ето как се видя принуден да промени тона, защото много държеше да отдалечи ловеца на соболи от тази местност. Графът предполагаше, че казак Номер десет се крие нейде наблизо. А за неговите сметки щеше да означава една дебела черта, ако някоя случайност събереше баща и син.
— Нямам никакви правомощия естествено — отби Поликев. — Хайде да не си мерим думите на златарски везни. Аз наистина нищо не мога да ти заповядвам. Изложих само едно желание.
Ломонов се ухили доволно.
— Желание? Това е нещо друго. С удоволствие бих изпълнил някое твое желание… при известни обстоятелства.
— И какви биха били те, друже?
— По-напред кажи защо трябва да се разкараме оттук.
— Причината бездруго ще ти е безразлична.
— Не, бащице. Настоявам на искането си.
— Ама това са маловажни неща, защо…
Ломонов се изсмя високо.
— Учудвам ти се! Ние сме цели два дена на път и почивката ни е крайно необходима. А ти искаш да ни я отнемеш, че и още се чудиш и маеш, задето искам да знам причината?
— Добре де! Мислех да ви отдалеча оттук, защото не желая избягалият заточеник, когото търсим, да се срещне случайно с някого от хората ти.
Ломонов подсвирна през зъби.
— А-а, такава ли била работата! Струва ми се, напусто се безпокоиш. Ако офейкалият казак наистина се намира тук наблизо, в което впрочем не вярвам, то той ще се пази да напусне скривалището си и да отиде сред хората.
— Не си наясно с нещата. Казвам ти, ако беглецът си имаше и най-малкото понятие кой се намира сред хората ти, никакви съображения за собствената сигурност нямаше да го възпрат да установи връзка с него.
Ломонов се слиса. Ако самият факт, че графът участва в преследването на един беден избягал казак, бе предизвикал удивлението му, то толкова повече му се натрапваше усърдието, с което той се опитваше да отдалечи него и хората му. Тук нещо не се връзваше. Ако се касаеше само до обикновени заточеници, на графа сигурно и през ум нямаше да му мине да се поинтересува от тях. Работата очевидно се въртеше около някаква тайна и Ломонов реши да проникне в нея. Може би щеше да извлече някаква изгода.
— И кого пък от хората ми не бива да види беглецът? Ако искаш да осуетиш срещата между казака и моя човек, то не е нужно все пак да се вдигнем всички оттук. Достатъчно е да разкарам въпросния с някоя заръка.