— Имаш право. Това е най-простото. Касае се за ловеца на соболи Номер осемдесет и четири.
— За него ли? Че какво общо ще има той с беглеца?
— Биха могли да обединят сили и да офейкат заедно.
— Нещо не ми се вярва. Никой не храни по-голямо недоверие към себеподобния си, както заточеникът. Страхът от предателство сам по себе си му запретява да се присъедини към някой непознат.
— Случаят тук не е такъв. Двамата се познават много добре. Те са баща и син.
Поликев съвсем не бе възнамерявал да отиде толкова далеч в разкритията си, ала подигравателната, изпълнена с превъзходство физиономия на Ломонов го бе накарала да се увлече.
— О-о! — възкликна бившият дервиш удивено. — Това наистина е нещо друго. А ти сигурно се боиш от тях, а?
— Как ти хрумна?
— Е, все пак трябва да си имаш някаква причина да се кахъриш за двама обикновени заточеници!
— Грешиш. Аз само изпълнявам дълга на всеки верен поданик на царя, извършвайки своето, за да си получат престъпниците заслуженото наказание.
— За какви престъпления собствено се касае?
— Те са двама разбойници и убийци.
— И как им е името?
— Салтикови.
Ломонов не повярва нито дума от всичко това. Той не познаваше казака отблизо, но за ловеца на соболи смяташе, че може да се закълне, че не е убиец. Той действително нямаше вид на такъв.
— Не ме увещавай! — отхвърли. — Номер осемдесет и четири не е разбойник и убиец или познанията ми за хората трябва съвсем да са ме зарязали. Впрочем от него не мога да се лиша. Той е най-добрият в групата ми.
— Ти няма да се разделиш с него. Желая само да го отведеш незабавно оттук.
— Не си давай труда! Не може и през ум да ми мине да изпълня желанието ти, след като не си откровен с мен.
— К чорту! (По дяволите!) Поставяш търпението ми на сурово изпитание, приятелче! Какво всъщност искаш от мен?
— Само истината, братле! Кой е казакът, на чието арестуване толкова много държиш?
Граф Поликев размисли. Неговите родственици в никой случай не биваше да се срещнат тук. Ама пък не можеше и да му хрумне да съобщи пълната истина на досадния разпитвач. Така би предал и себе си, и тайната си на един съвършено непознат човек. Ето защо реши да премълчи връзката, съществуваща между казака и Василкович от една страна и неговата персона от друга, но в останалото да отговори на въпросите.
— Искаш да знаеш името на казака? Добре, ще ти сторя хатъра. Той е бил по-рано капитан на кавказките казаци и се казва Орьолчашча.
— Орьолч…
От смайване Ломонов не успя да доизрече името. Значи все пак един Адлерхорст! Но кой? Руски клон фамилията Адлерхорст нямаше. Това той знаеше от по-рано. В такъв случай съществуваше единствената възможност казакът да е вторият по възраст от тримата братя Адлерхорст, а именно Готфрид.
Срещата във Верхний Удинск отново изплува в ума му. Постът в Управлението го познаваше от някогашната му длъжност като прислужник. Тук вече нямаше място за съмнение — онзи казак беше Готфрид фон Адлерхорст.
Граф Поликев много добре забеляза какво въздействие оказа изявлението му.
— Нима познаваш този мъж?
— Не го познавам. Известна ми е само фамилията му, при предпоставката че произхожда от Германия-отвърна сдържано Флоран-Ломонов.
— Така е. Орьолчашча е само руският превод на немската дума «адлерхорст».
— Значи преди малко не си ми казал истината, като обяви Номер осемдесет и четири за баща на казака. Аз със сигурност знам, че Адлерхорст-баща е мъртъв и то от много години.
Поликев захапа долната си устна. Този човек го принуждаваше да каже повече отколкото му бе приятно.
— Не съм те излъгал. Номер осемдесет и четири е негов приемен баща. И аз като теб зная добре, че съдбата е отредила ужасна смърт на баща му, и че с изключение на Готфрид всички останали членове на фамилията са изчезнали безследно.
Ломонов обмисляше.
Този граф Поликев познаваше семейната история на Адлерхорст удивително точно, значи трябва да имаше по-близка връзка с казака, отколкото признаваше. Той искаше да залови Номер десет, следователно отношенията им бяха враждебни. Той, Флоран-Ломонов, нямаше защо да се страхува, ако информира графа за събитията от последните месеци. Напротив, можеше да го спечели като съюзник. А това му се струваше полезно, защото не криеше от себе си, че над главата му витае опасност. Готфрид фон Адлерхорст се намираше на свобода и трябва да пребиваваше наблизо, ако преследвачите имаха право. Причина, достатъчна за Ломонов да бъде нащрек, толкова повече че появата на опасния Детелинов лист в Русия трябва да бе в най-тясна връзка с беглеца.