Тези съображения се стрелнаха светкавично през главата му.
— По-правилно би било да кажеш — отвърна, — членовете на фамилията Адлерхорст бяха безследно изчезнали.
Графът трепна.
— Не те разбирам. Как да тълкувам думите ти?
— Точно както гласят: Сестрата и братята Адлерхорст вече не са в робство, а са свободни и са се открили.
Новината дойде така изненадващо за графа, че за миг не намери и дума за отговор. Той изгледа Ломонов все още с неразбиране.
— Ама… това… няма как да е възможно! — изрече мъчително накрая.
— Защо не? Известно ми е и още повече. Сестрата и братята не само че са се намерили, но са узнали и че брат им пребивава в Русия… да, изглежда, знаят даже че е заточеник.
— Чорт возьми! Как стигна до тази мисъл?
— Защото са тук и го търсят!
— Те… го… търсят?
— Убеден съм в това. Във Верхний Удинск не ти ли обърнаха внимание трима странно облечени мъже? Двама дълги, тънки и един по-дребен?
— Разбира се. Забелязах ги близо до Управлението. Приличаха на скитници от американските прерии.
— Не само че изглеждат така, ами са си и такива. И главата да си отрежа, ако нямат пръст в бягството на Номер десет.
— Ама как тези хора ще…
— Много просто! — прекъсна Флоран-Ломонов въпроса. — Те бяха в Америка и освободиха там Мартин фон Адлерхорст. Сега са прехвърлили океана, за да търсят последния от братята — Готфрид.
Графът пое тежко дъх, фаталните вести го завариха напълно неподготвен.
— Откъде узна всичко това?
— Ще ти разкажа. Не знам наистина какво имаш против фамилията Адлерхорст, но от всичко разбирам, че си техен враг. И тъй като аз имам всички основания да им пожелая да идат по дявола, то нямам причина да бъда сдържан пред теб но за откровеността си очаквам същото и от теб!
— Можеш да разчиташ на това. Разказвай!
И някогашният дервиш започна разказа си.
Граф Поликев го слушаше с голямо напрежение.
Двамата така се бяха вдълбочили в разговора, че на нищо друго не обръщаха внимание, така не бяха забелязали също как ловецът на соболи Номер осемдесет и четири се бе изправил от мястото си, за да заобиколи къщата и се спре до ъгъла, зад който се намираха те.
Там той се облегна привидно безразлично на стената и даде вид, че се е унесъл в мисли. Ето как стана свидетел на странния разговор, който разтърси душата му в цялата й дълбочина. Трябваше да свика цялото си самообладание, за да съхрани външно спокойствие и да не появи изумлението си. Гърдите му конвулсивно се повдигаха и спускаха; ръцете се свиваха в юмруци, а ноктите се врязваха в месото.
Как беше копнял през тези три години за новина от своя питомник, от когото бе откъснат непосредствено след мистериозното арестуване!
Контролната служба в онези райони е толкова строга, че на заточениците е невъзможно да влязат един с друг във връзка.
Граф Василкович вече беше причислил своя приемен син Богумир към безследно изчезналите. А ето че днешният ден му поднесе по силата на случайността една вест, на каквато не бе дръзвал да се надява и в най-смелите си представи.
Неговият син беше още жив и… избягал!
Нови грижи налегнаха тутакси стария. Та нали твърде добре знаеше колко трудно, да, че бе почти невъзможно да се изплъзне човек от бдителните очи на граничните постове. А жребият на онези бегълци, които не биваха залавяни, бе най-често смърт — от глад или студ. Те изтегляха непечеливш билет в играта за свобода и живот.
Присъствието на Поликев, когото той още от пръв поглед позна, за него вече не беше загадка. Той подозираше, че на него дължи нещастието си и че този измамник е дошъл заради него, макар и все още да не отгатваше същинската причина. В първите дни на своето заточеничество той стотици пъти си бе поставял въпроса кой му е нанесъл този удар. На няколко пъти бе поискал следствие, в замяна на което му бяха отвръщали с подигравки и камшични удари. После се беше успокоил. Кой, питаше се, би имал полза от неговото нещастие? Кой можеше да извлече изгода, вкарвайки него и сина му в това безнадеждно положение?
Отговорът не беше труден. И под съмнение попадаше една-единствена личност — граф Поликев. Василкович го познаваше достатъчно добре, за да го счита за способен на някое мерзко дело, особено що се касае да наследи богатство. Колко често бе опитвал заточеникът през тези три години да разбие веригите и изпрати или получи вест от външния свят — напразно. Струваше му се, че пръстенът около неговата персона е сключен много по-тясно, отколкото около който и да е друг заточеник и сякаш всичките му началници полагаха специални усилия да го оставят в неведение относно определени неща.