Един и два пъти ли се бе мъчил да узнае нещо от търговците, от които биваше наеман — напусто. Съществуваха най-строги разпоредби за общуването на частни лица със заточеници. На определени въпроси на нещастниците въобще не биваше да се отговаря. Всяко престъпване на тези предписания биваше наказвано като умишлено подпомагане за бягство. Вероятно хората, на които Василкович биваше предоставян, получаваха специално инструкции. Във всеки случай от тях не можеше да узнае и най-малкото, свързано с неговата съдба…
Трудно би било да се прецени кой слушаше разказа на дервиша с по-голямо внимание: Василкович или неговият погубител. Известието, което Поликев сега получи, събуди у него най-лоши опасения. Орьолчашча беше свободен; братята и сестра му го търсеха; трима отракани мъже се бяха съюзили с него, за да му помогнат да прехвърли границата… А той, граф Поликев? Беше все още твърде далеч, едва в самото начало на прибиране плодовете на своето скверно дело. Все повече му се натрапваше убеждението, че единственият път да се обезпечи, се крие в мирното разбирателство с Василкович. Получеше ли от него желаното съгласие, после… е, после щеше да навакса онова, което бе пропуснал преди три години…
Когато дервишът приключи доклада си, граф Поликев още дълго мълча. Нуждаеше се от време да асимилира чутото и да вземе някакво решение. Най-сетне мислите му изкристализираха.
— Разказът ти звучи като някоя басня от Крилов[40] — заяви той, — но съм убеден, че всичко си е така, както го казваш. Сега ме остави сам и прати при мен Номер осемдесет й четири! Имам да говоря с него.
— Какво искаш от него, бащице?
— По-късно ще ти кажа.
— Защо не сега? Аз бях откровен и ти ми обеща същото. Имам право да науча от теб истината. Кой е Номер осемдесет и четири и какво искаш от него?
— Само търпение, братле! Нямам време за губене. Номер осемдесет и четири трябва да се махне, час по-скоро да се махне! Ще поема работата в свои ръце и след като постигна целта си, ще ти разясня всичко. Ще трябва да си наложиш спокойствие дотогава!
Първата цел на Поликев беше да спечели време. Той и насън не мислеше да запознава Ломонов със своята тайна. И без това му беше позволил да проникне в нея повече, отколкото му бе приятно. Флоран метна колеблив поглед на графа и тръгна да доведе ловеца на соболи.
Номер осемдесет и четири беше напуснал поста си още веднага щом помисли, че изчезването му може да бъде забелязано. Той зае мястото си при другите и потъна в размисъл, от който скоро го изтръгна гласът на Ломонов.
— Графът стои там до чешмата. Той иска да говори с теб и желанието ми е да отидеш при него.
— Слушаюсь, господин! (Слушам, господине!) Ловецът се изправи и тръгна към Поликев, който се бе отправил към задната страна на буковия жив плет. Ломонов тутакси се прокрадна нататък и ето как стана свидетел на разговора между двамата мъже.
Странно беше чувството, с което Поликев очакваше идването на ловеца. Той беше лишил Василкович от родина, син, имущество и свобода, накратко казано от всичко и от онова време се бе надявал повече да не го среща. Сега щеше да го види за първи път. Как ли щеше да се държи нещастникът с него? Всичко това му тегнеше на сърцето.
Приближиха бавни крачки. Номер осемдесет и четири идваше наглед спокоен и равнодушен. Лицето му беше невъзмутимо и неподвижно. Не му личаха бурите, вилнеещи дълбоко в неговата душа.
— Наредил си да ме повикат, господине — поде той.
— Да. Желая да говоря с теб. Онова, което имам да ти кажа, не е нещо тривиално.
— Тривиално или не, за мен е все едно. На заточеника нищо вече не може да му бъде приятно или неприятно.
— Дори родината?
— И тя. Заточеникът няма родина, няма име, няма право, няма душа. Той е една цифра, една нула.
Ловецът го каза така безучастно, сякаш това изобщо не го засягаше.
Тогава графът премина към изненадваща атака.
— Значи не ме познаваш?
Номер осемдесет и четири огледа говорителя с удивен поглед.
— Никога не съм те виждал — отвърна безразлично.
— Лъжеш се. Аз съм граф Николай Поликев.
По време на тези думи държеше погледа си прикован към заточеника. Очакваше, че онзи ще подскочи от изумление, ала се излъга.
— Тъй! — каза Номер осемдесет и четири с добре изиграно равнодушие. — Може и някога да съм чувал името, ама съм го забравил.