— Името ми е свързано с най-важните събития от твоя живот. Кой и какъв беше ти по-рано?
— Аз съм заточеник. Кой съм бил по-рано, това вече не е от значение за мен.
— Кое беше името ти?
— Наричат ме Номер осемдесет и четири. В това отношение някогашното ми име е като отвеян лист.
— Но, човече, нима сърцето ти е съвсем окаменяло? Нямаш ли деца?
— Какво ме ползва днес, ако наистина съм имал деца? Нищо.
— Мисля, че имаш син — не роден, а храненик.
— Като говориш така, ми се струва, че те слушам като в просъница.
— Не е сън. Ти беше голям, знатен господар.
Василкович беше облегнал гръб на ствола на една елха със скръстени на гърдите ръце. Лицето му беше замръзвало и неподвижно, гласът звучеше без интонация.
— Трябва да е било отдавна, много отдавна. Вече нищо не зная за тези неща.
— Нима изобщо не можещ да си спомниш името си?
— О, да, зная, че бях наречен Салтиков, Василий Салтиков.
Поликев стана несигурен. Той много добре разбираше, че Номер осемдесет и четири си играе с него и че неговото външно безразличие е само една маска, зад която се криеха истинските чувства. Заточеникът, от друга страна, беше достатъчно умен и хитър да отгатне, че графът таи нещо в сърцето си. Но бе решил да не го подпомага с абсолютно нищо. Поликев трябваше сам да се разкрие.
— Нека не си играем на криеница — каза последният ядосано. — И двамата много добре знаем кой кой е. Ще говоря открито. Ти си граф Василкович и си осиновил Богумир Орьолчашча. Той щеше да наследи богатствата ти, а аз да остана на сухо. Тогава съдбата ми се притече на помощ, отреждайки ти и Богумир да попаднете по погрешка под подозрение. Бяхте заточени като престъпници и обявени по-късно дори за мъртви. Ето как влязох във владение на твоето състояние. От него аз вече няма да се откажа. Не съм глупак. Но съм готов да проявя отзивчивост. Боли ме да гледам роднината си в такава несрета. Ето защо искам да ти направя едно предложение.
— Слушам — отвърна Василкович с тон, сякаш изобщо не ставаше въпрос за неговите собствени дела.
— Спасявам те от изгнание и ти давам един милион рубли. Чуваш ли, цял милион!
— Благодаря ти. По-нататък какво?
— Не е трудно да се досетиш, че имам едно условие.
— Изкажи го!
— Даваш ми дума, че на свобода ще живееш под друго име и няма да предприемаш някакви стъпки, за да ме изгониш от веднъж извоюваните права. Отбележи си добре, граф Василкович остава мъртъв, но пък ти заживяваш като състоятелен гражданин. Аз те познавам и зная, че мога да разчитам на думата ти. Какво ще кажеш за предложението ми?
— В сметките си не включваш една много важна точка — какво ще каже синът ми за цялата тая работа.
— Синът ти? Той няма никакво отношение към нещата — изрече грубо Поликев.
— Мамиш се. И той е в същата злочестина като мен. Освен това говориш против убежденията си. Много добре ми е известно, че тъкмо сега синът ми ти отваря много работа.
— Не те разбирам.
— Разбираш ме даже много добре. Мислиш, не знам, че казак Номер десет, по чиито пети си хукнал като Дявола след някоя душа, е Богумир Орьолчашча?
Графът отскочи стъписано назад.
— Как… ти знаеш?
— Да, знам — кимна Номер осемдесет и четири спокойно.
— Кой ти го издаде?
— Не е важно.
— Е, след като вече си го научил, нямам причина да отричам. Но той няма да се радва дълго на свободата си.
— Да изчакаме! А дотогава и през ум не ми минава да ти предоставям някакви концесии.
Поликев беше изумен. Той си беше въобразявал, че Василкович с две ръце ще сграбчи спасителното въже, което му подхвърляше. За Поликев бе много важно да постигне целта си при стария — за случай че опасението му се потвърдеше и бягството на казак Номер десет успееше. Споразумееше ли се веднъж с бащата, то нямаше защо вече да се опасява от сина. А ето че старият слагаше кръст на сметките му. Но Поликев не беше склонен току-тъй да се откаже от плановете си.
— Не отхвърляй лекомислено предложението ми — рече с принудително нехаен тон.
— Не си давай труда! Аз съм Василий Салтиков, а думата на този заточеник ни най-малко не може да те ползва.
— Я хайде да не се занасяме! — кипна Поликев нетърпеливо. — Аз чисто и просто те поставям пред избора: или се съгласяваш, или оставаш до кончината си този, за чието име сега по много странен начин претендираш… Та отбележи си добре! От една страна ти маха свободата и една безгрижна старост, а от друга — заточение до смъртта ти.
— Добре. Да приемем, че не съществува друга възможност!