— Как ти хрумна да назовеш точно това име?
— Чух го само преди малко от един човек, наричащ се граф Поликев.
— Поликев?… Egad! Значи гадината е тук? Е, почакай, хубостнико, ще ти вземем ние скалпа!
— Знам, че го търсите и ще го пипнете… още днес!
— Той къде е?
— Там нагоре край реката! Помага на казаците срещу… Боже мой стоя си аз тук и брътвя, вместо…
Той поиска да смушка коня в хълбоците, ала Сам посегна към юздата.
— Само още миг! Говориш за битка и за графа, който щял да помага на казаците. Че срещу кого пък са извадили ножа тези типове?
— Срещу една дружина «клети хора», които искат да прехвърлят границата.
— К чорту! Колцина са казаците?
Ловецът на соболи запозна тримата чужденци с няколко думи с положението на нещата.
— Тъй, тъй! — изхъмка траперът. — Значи графът помага на казаците. Ами вие пък кому помагате, братлета?
— На бегълците.
— Това ме радва. Ние също ще им помогнем.
— Вие? Та вие не сте тукашни. Какво ви влизат в работата тези «клети хора»?
— Egad! Че какво изобщо му влиза на един добър тип в работата ближният? Какво? Нима ме считаш толкова малко способен на порядъчни принципи? Ето какво ще ти кажа: бой ще ядат казаците, порядъчен бой, ако не се лъжа! Ще ни вземете с вас! А ако не искате, е, тогава ще водим битката на своя глава. Сам Хокинс винаги е бил там, където има нещо да се свърши за «клети хора». Любопитен да видя какви физиономии ще облещят господа казаците, когато затрещят нашите американски пушкала, хи-хи-хи-хи! Вземаш ли ни или не?
Номер осемдесет и четири все още не можеше добре да се ориентира.
— Ще опитаме — отвърна уклончиво.
— Да, братлета, я опитайте! — ухили се траперът. — Убеден съм, че няма да се разкайвате за опита. Ти кой си всъщност?
— Ловец на соболи съм и се наричам Номер осемдесет и четири.
Сам Хокинс килна от изненада старата си филцова шапка.
— Behold! Ти… си Номер осемдесет и четири?
— Да.
— Well, в такъв случай ние отново се препънахме пътем в мъжа, когото търсим! Е, да, човек трябва да си има късмет!
— Какво говориш? Вие ме търсите?
— Така е! Имам цяла кратуна новини за теб. Какви очи ще ококориш, хи-хи-хи-хи! Само че сега нямаме време за тая работа, ако не се лъжа!
Мъжете си подадоха ръце, после поеха в галоп нагоре по реката Поведението на Сам беше направило благоприятно впечатление на Номер осемдесет и четири. Той се придържаше до страната му и по време на ездата му обясни плана на казаците и контрамерките на преследваните.
— Тъй — рече Сам. — Значи тук доблестните юначаги на Борода искат да си пробият път? В такъв случай трябва да им създадем хубав простор, иначе ще заседнат и ще трябва или да хвърлят петалата, или да се предадат. Ще отстреляме крантите измежду краката на казаците. Голям майтап ще падне.
Препускаха по речния бряг — Номер осемдесет и четири със Сам, Дик и Уил начело. Държаха очите си отворени на четири и не след дълго забелязаха стърчащи над ниските храсталаци фигури, които образуваха дълга линия.
— Ездачи са — каза Сам. — Конете са закрити от храстите. С други думи неприятелската кавалерия е там пред нас. Това ме радва, защото сега танцът може да започне.
— Well! — ухили се Уил Паркър. — Битка с казаци! И това не бях преживявал.
— По-добре ще е наистина, ако не могат да ни видят в подробности, та да не знаят по-късно, че ние сме тези, които сме им пресолили супата. За щастие типовете не очакват никакъв враг зад себе си; те с пълно незачитане и неучтивост са ни обърнали гръб, хи-хи-хи-хи! Яздете всички в колона зад мен и се снишете върху конете, за да не бъдете разпознати, ако някой от тези добри джентълмени вземе, че се обърне!
Подканата бе последвана и така бе изминато още едно голямо разстояние по опасания с храсталак бряг.
Същевременно приближиха, което едва ли би им се удало при червенокожите в Дивия запад, на около триста крачки от яздещия враг. Сам Хокинс вдигна десница.
— Стой! Слизай! Връзвай конете! Ще се промъкнем още малко нататък, докато съумеем да вземем крантите на мушка.
Заповедта беше изпълнена и странното бе, че ловците на соболи признаха без сръдня трапера за свой водач. Това навярно бе последица от неговото стегнато, решително и същевременно разумно държане.
Петнайсетимата мъже се запромъкваха в плътен фронт през храстите, докато Сам повели «Стой!» с тих глас.
Сега бяха отдалечени от конниците само на двеста крачки. Храсталакът на това място беше много нисък, така че конете предлагаха добра цел.
Казаците седяха на седлата почти неподвижно.
— Борода се е вслушал в съвета ми — каза ловецът на соболи. — Той още преговаря, за да спечели време.