— За това вече ние ще се погрижим. Ние сме петнайсет мъже и аз дадох вече заповед на другите при отстъплението да образуват левия фланг. Така че можеш спокойно да застанеш начело на хората си. Хайде!… Ние ще държим казаците настрани от теб.
Борода препусна обратно към своя отряд. Планът беше реализиран и всичко мина без инциденти. Казаците не се впуснаха в нова битка. Те следваха бегълците бавно и предпазливо, с твърдото убеждение, че ги държат в ръцете, защото «клетите хора» не можеха току-така бързо да преминат реката, а пред тях се простираше Байкалското езеро, към което бе необходимо само да ги избутват и после преспокойно да ги изловят.
Отстъплението се оформяше по следния начин: начело бегълците, водени от Алексей Борода, след тях петнайсетимата ловци под заповедите на Сам Хокинс и накрая, на едно почтително разстояние, тъй като мистериозната и блестяща стрелба още не бе забравена, казаците.
Умният и хитър трапер се изтегляше с хората си много бавно, за да имат бегълците достатъчно време да се озоват в безопасност. Същевременно много внимаваше, както и по-рано, да не се мярка с приятелите си ясно пред очите на казаците.
Бегълците отдавна бяха достигнали двора на помешчика, докато Сам се придържаше още на почти четвърт час от него и с единични изстрели тревожеше казаците, за да спечели още повече време.
Междувременно Пьотр Добронич разумно бе събрал ратаите, на които нямаше голяма вяра, в дневната, тъй като не бе уместно да стават свидетели на такива случаи. Самият той седна и остана при тях, давайки вид, че хич не го е грижа за случващото се вън.
Ратайките също бяха събрани в една стая. Докато помешчикът се грижеше да си създаде алиби, та по-късно да не може да бъде обвинен в съучастничество, дъщеря му Мила се бе заела вън с благонадеждните ратаи със спасяването на бегълците.
Конете бяха предадени на няколко души, за да ги разседлаят и отведат на пасището. Трябваше да се направи всичко възможно казаците да не открият животните на бегълците.
Пещерата беше набързо подготвена от Мила за посрещането. Бегълците се изкачиха един след друг по червената ела. Необходимо бе момичето да води само първия. Който бе имал кон, си носеше седлото и сбруята.
Алексей Борода завършваше шествието. Както капитанът не напуска кораба си, преди да са били спасени всички хора, така и той искаше първо спътниците му да се озоват в безопасност. При това не си губеше времето безцелно, а усърдно заличаваше всички стъпки на бегълците.
Когато и последният от тях бе изчезнал на дървото, Борода поиска да се върне при Сам Хокинс и да се погрижи той и храбрите му бойни другари да не попаднат в опасност. Но Мила възрази.
— Не е нужно. За този мъж аз самата ще имам грижата. Ти само се качи! Най-важното е да сте безследно изчезнали, когато казаците дойдат.
Петнайсетимата ловци все още държаха преследвачите в шах, когато Мила стигна при тях.
Сам Хокинс огледа ухилено енергичното момиче и се приготви да я последва с малкия си отряд до двора на баща й.
— Хайде, братлета! — обърна се той към ловците. — Пък нека видим дали господа казаците ще дръзнат за нещо да ни ядат кокалите!
Поеха в галоп към двора.
Номер осемдесет и четири отново зае там с хората си мястото, на което бяха седели преди туй. Сам, Дик и Уил също се наместиха при тях и направиха най-невинните физиономии на света.
Едва когато казаците забелязаха, че точните пушки на неизвестните противници са окончателно замлъкнали, се осмелиха да се раздвижат. Стигнаха необезпокоявано до двора на помешчика.
Ловците седяха там един до друг с доволни лица и гледаха отряда казаци, който пристигаше с коне.
Старши лейтенантът, предвождащ този авангард, бе същият, който беше тук заранта. До него яздеше лейтенантът от Верхний Удинск. Те спряха при ловците и троснато се осведомиха за бегълците. Но офицерът скоро бе принуден да осъзнае, че тук няма кой знае какво да се научи. Той изпрати разезд от неколцина казаци напред да разузнаят дали теснината, водеща край червената ела до езерото, е заета от преследваните.
За свое изумление той чу, че там нямало и един-едничък враг. Така че навлезе със своя авангард в прохода.
Сам Хокинс се изкиска на себе си, радвайки се на сполучливия номер. «Клетите хора» бяха в безопасност и той отново можеше да помисли за своята задача. Веднага се обърна към ловеца на соболи.
— Одеве ти спомена за граф Поликев. Сигурен ли си, че той се намира тук?
— Зная го много добре. Той се присъедини към казаците при настъплението им към бегълците.