— Е, в такъв случай навярно и с тях ще се върне. Хей, Дик, Уил, елате с мен в къщата! Нека се представим на този почтен Пьотр Добронич. Добре ще е, освен това, господин графът да не ни забележи веднага.
Двамата кимнаха в знак на съгласие и се отправиха с дребосъка към всекидневната, където сега и Мила се намираше при баща си. Пьотр Добронич ги поздрави радушно.
— Бъдете сърдечно добре дошли, скъпи мои братя — каза той. — Седнете при нас!
— Дойдохме да ти съобщим — уведоми Сам, — че Карпала е вече на път. Тя скоро ще пристигне с родителите си и цялото племе, може би още днес. А сега трябва веднага да те питам за един, когото търсим при теб. Мъжът се нарича Фьодор Ломонов и се представя за търговец от Оренбург. Къде се е дянал той?
— При казаците, които настъпиха срещу «клетите хора». Пожела си при мен стая, ала не се намери подходяща.
— Хм-м! Той ще получи подслон, където ще трябва да му се хареса, независимо дали иска, или не, хи-хи-хи-хи! Ние с други думи сме тук, за да го вземем малко под крилото си. Я виж, там се задава основната дружина казаци!
Той пристъпи към прозореца. Един многоброен отряд солдати тъкмо влизаше с марш в двора. Само неколцина ездачи имаше между тях.
— Behold! — рече траперът, когато откри Ломонов сред конниците. — Той е. Дик, Уил, елате насам и огледайте типа!
Двамата веднага разпознаха някогашният дервиш и сетнешния Бил Нютън.
— Well! — ухили се Уил Паркър. — Каква небивала радост ще обхване негодяя, когато из един път наскочи на нас!
— Да, той ще бъде направо извън себе си от възторг, когато му припомним какво се случи преди време в Америка, особено в Долината на смъртта. Ще ми се сега да влезеше.
Майорът спря пред къщата и огледа бдително целия двор. И той не допусна, че дванайсетимата ловци са имали нещо общо с неговата работа и поради това изобщо не ги удостои с внимание.
В този момент долетя в галоп командващият авангарда старши лейтенант.
— Не се вижда никакъв беглец, господин майор!
— Глупости! Не могат да отлетят! Трябва да се крият някъде тук!
— Ама наистина не се мярка жива душа.
— Невероятно! Не може да се приеме все пак, че са се измъкнали през езерото с няколкото лодки на Пьотр Добронич. Те са толкова малки, че и половината бегълци не биха намерили място в тях. Какво ще кажете по въпроса, драги господа? — обърна се майорът към офицерите си.
Отговорът бе едно колективно свиване на рамене.
— По дяволите, ама сволочите все пак нямат крила! — викна той ядосано.
— Ба! — намеси се сега графът. — По мое мнение има само една възможност. Тези хора се намират в някое скривалище.
В този миг помешчикът се появи на вратата.
— Добронич, тук! — повели майорът и посочи от коня си с пръст земята. — Знаеш ли какво се случи?
— Не.
— Нима? Значи се каниш да твърдиш, че не си говорил с никого от бегълците? Ти си приятел на «клетите хора» — това ми е известно! Прозорецът ти е винаги отворен през нощта. Ти ги закриляш и този път също си им помогнал да ни се изплъзнат!
— Не съм разговарял с никого от тях!
— Беше ми докладвано, че вчера при теб е бил Борода. Ще го отречеш ли?
— Не. Той е бил в двора ми, когато не си бях вкъщи. Никой не е знаел кой е, докато вахмистърът и хората му не го разпознали. Тогава той избягал.
— Но после сигурно се е върнал и вие сте се споразумели какво да се прави по-нататък. Ти си скрил бегълците от нас.
Помешчикът направи слисана физиономия.
— Скрил? Свети Иван! Че къде пък?
— Ти най-добре си знаеш. Толкова много хора не могат да изчезнат просто ей така. Трябва да са намерили тук някое място, което само ни предстои да открием!
Добронич вдигна рамене.
— Днес вече бях веднъж обвинен несправедливо, че съм криел в къщата си някакъв беглец. После домашният обиск категорично доказа моята невинност. Сега пък тук съм бил скрил цяла дружина заточеници…
— Спри! — пресече го майорът. После даде знак на старши лейтенанта да приближи. — Вие наистина ли огледахте внимателно двора на Пьотр Добронич? Всичко ли претършувахте?
— Тъй вярно, господин майор! Всяко кътче и близката околност.
— Хм-м! — приглуши майорът глас, за да бъде разбран само от офицера си. — Какво ви е мнението за Пьотр Добронич?
— Трудно е да се каже, господин майор. Той определено е приятел на «клетите хора»…
— Значи е подозрителен.
— Разбира се. Но пред мен и лейтенанта от Верхний Удинск се държа безупречно.
— Фокуси! Било го е страх.
— О, не, господин майор! Страхът за този Пьотр Добронич със сигурност е непознато чувство. Напротив, мъжът има гръбнак. Вижда се, че произхожда от западните райони на царството. Тук в Сибир такива хора не виреят. Ако позволите един съвет…