— Имате предвид някакво престъпление?
— Да.
— Значи се опасявате, че брат ми е убит…
— Не това исках да кажа. Знаете, че вярвам в смъртта на даден човек едва когато съм видял трупа му. Помислете за брат си Мартин, когото вече се канехте да отпишете, а ето че той стои до вас жив и в сравнително добро състояние!
— Имате право, човек не бива да се опасява веднага за най-лошото. Но пък каква друга възможност би могло да има?
— Това сега естествено още не може да се каже. Във всеки случай не трябва да се унива още в първите минути, а да се търси местонахождението на изчезналите.
— Ами дайте ми тогава някой добър съвет! Нали четете тук, че липсва всяка отправна точка.
— Никое престъпление, каквото и да е то, не се извършва, без да остави след себе си макар и слаба следа. При предпоставката, че действително се касае за престъпление.
— И къде по ваше мнение да започна търсенето?
— Там, където видимо прекъсва последната следа. Вярно, минало е много време, но въпреки това и днес биха могли да се установят селищата, през които е пътувал графът с брат ви.
— Казвате го с такава лекота. А за мен нещата все пак са много трудни. Е, да, ако имах край себе си някой скаут като вас! Не бихте ли могъл — зная, че е прекалено дръзко от моя страна — не бихте ли могъл да дойдете с мен?
Олд Файерхенд се засмя.
— Толкова проста, както си мислите, работата не е. Знаете, че стоя начело на едно предприятие и по тая причина не мога току-така лесно да се освободя.[19] Нещата около вашия брат бездруго ми ангажираха повече време, отколкото предполагах.
Херман кимна печално.
— Well, помислих си го. Прощавайте! Вие сторихте толкова много за нашата фамилия. Но смятах, че като съотечественик и стар приятел на семейството ни…
Олд Файерхенд из един път стана отново сериозен.
— Няма какво да прощавам. Повярвайте ми, скъпи приятелю, с удоволствие бих изпълнил молбата ви-дори заради вашия баща, когото ценях. Но… хм-м… в крайна сметка пък нали работата не зависи тъкмо от моята персона. Не може ли това да бъде някой друг?
— Не зная кой би могъл да е той. За Винету не смея да помисля, а Сам Хокинс не го считам, колкото и хитър и умен да е, за човека, който…
— Че защо пък? — беше прекъснат от Олд Файерхенд. — Не бива да съдите за него по това, което сте видял. Той не е имал в последно време възможност, тъй като ми се подчиняваше във всичко, да прояви цялото си умение. Но само му дайте шанс да действа самостоятелно и ще бъдете удовлетворен! Бих желал да видя оня, който ще се мери с него по хитрост и лукавство.
— Като ви слушам да говорите така, почти ми се иска да направя опита да го поканя да пътува с мен през океана. Но дали ще се съгласи?
— Това наистина не мога да знам. Ще трябва сам да се убедите. Съкровеното му желание и бездруго е да види някой ден Германия — страната на неговата баба. Може пък и по тая причина да тръгне с най-голямо удоволствие за Стария свят. А иначе, доколкото ми е по силите, аз ще ви подкрепя, макар и да не мога да ви придружа.
Херман и Мартин отидоха една врата по-нататък и почукаха на Сам Хокинс и двамата дългучи, ала намериха стаята празна. Детелиновият лист беше излязъл да се поразгледа из града и те трябваше да изтърпят до вечерта. Когато всички седнаха да вечерят заедно в трапезарията на странноприемницата, Херман изложи молбата си.
Дребният трапер почеса възбудено перуката си и размаха ножа и вилицата над масата.
— Ама, сър, да не сте откачил? Какво ви дойде на ума? Та аз не разбирам наречието на тамошните индианци и мюсюлмани!
— Това би била най-малката грижа. Руския, който ще ви е необходим, бих ви втълпил и аз.
— Нима го говорите тоя език? Той трябва да е по-мъчен и от жълтия китайски, ако не се лъжа!
— В това отношение нямайте грижа. Нали съм ви казвал, че по-рано работех в Константинопол за немската тайна разузнавателна служба. Владеенето на руския там беше абсолютно необходимо условие.
— Well. Но дали и аз ще съумея да го натъпча под моята стара перука, това е отделен въпрос, сър.
— Нека това бъде само моя работа! — засмя се Херман. — Убеден съм, че под вашата перука има място още за какво ли не.
— Знаете ли го със сигурност? Толкова добре ли познавате вътрешността на черепа ми?
— Така мисля. Впрочем вие сте езиков гений, мастър Хокинс. Говорите мъчния немски почти като майчин език…
— Бабин език, сър, бабин! — осведоми Сам Хокинс сериозно и тикна перуката малко назад, сякаш го беше загряло под нея. — Езиков гений, хи-хи-хи-хи! Сам Хокинс хич не го е и знаел! Но вие не сте толкова неправ, сър. С две дузини индиански племена аз горе-долу добре съм се разбирал. А където не потръгнеше с езика, вървеше с десетте пръста или с барут и олово. И мисля, Сам Хокинс с всичко добре се е справял, ако не се лъжа!