— Моля!
— При този мъж аз бих опитал с добро. Силата с нищо няма да помогне. Тук най-много може да стане дума за хитрост.
— Да го накараме да проговори чрез хитрост? Знаете ли някаква?
— Не, господин майор.
— Значи се връщаме в изходна позиция. Благодаря! Добронич също като придружителите на майора бе изчакал мълчаливо края на този таен диалог. Сега предводителят на казаците се обърна отново към него.
— Пьотр Добронич, съветвам те да направиш доброволни признания. Защото скривалището на бегълците вече ни е известно.
Това бе капан, който майорът в последния миг не особено хитро бе стъкмил. Помешчикът само трябваше да отговори: «В такъв случай не е необходимо аз да ви го показвам.» И с това щеше да бъде заловен. Но майорът напразно остави една дълга пауза да последва думите му. Пьотр Добронич изобщо не каза нищо. Той изчакваше, без да променя лице.
Това разстройване на плана извади офицера извън нерви. Той измъкна гневно една тънка жилава пръчка от кончова и я накара да изсвисти заплашително във въздуха.
— Помешчик — избухна той, — аз ще сломя вироглавието ти! Не си ли признаеш, ще отнесеш пердаха!
Тогава откъм къщната врата прозвуча едно високо «Стой!». Всички очи се насочиха нататък. Сам, Дик и Уил излязоха с пушки в ръце.
— Проклятие! — прошепна някогашният дервиш на графа. — Това са тримата американци! Не го ли казах? Те са по дирята ми.
Поликев го накара да млъкне с нервно движение на ръката. Сега той имаше очи и уши само за Сам Хокинс, който закрачи с най-добро настроение към възбудената група и се тикна между офицера и помешчика.
— Пьотр Добронич — каза Сам високо, — това бе само една шега от страна на майора.
Помешчикът и сега не обели дума. Майорът обаче зяпна слисан дребосъка.
— Човече! Какво ти скимна? — запита грубо.
— О, нищо особено! — захили се Сам Хокинс. — Ти просто си правиш рисковани шеги, а аз вземам предпазни мерки някой да не ги приеме на сериозно. Това е всичко, хи-хи-хи-хи!
— Наглец! Кой си ти?
— Попитай оня там!
Той посочи Ломонов. Майорът погледна с недоумение мнимия търговец.
— Познавате ли този мъж?
— Не — поклати Ломонов глава.
— Нима? — ухили се Сам Хокинс. — Не е трудно да си го помисля, защото веднага щом си признаеш, с теб е свършено, ако не се лъжа! Ти си най-големият негодяй, който може да съществува на земята. Сега си търговецът Фьодор Ломонов от Оренбург, а?
— Така е наистина.
— А кой беше преди туй? Не се ли подвизаваше в Америка, където се наричаше Бил Нютън?
— Не.
— Не се ли представяше по-преди в Константинопол като дервиша Осман?
— Никога не ми е хрумвало!
— И Флоран не е истинското ти име? Поне под него си се водил като камердинер.
— Ти бълнуваш! Остави ме на мира!
— Както речеш. Много скоро ще си я имаш твоята мира.
От изумление майорът почти бе забравил същинската причина на тази сцена — конфликта с Пьотр Добронич.
— Как смееш да се месиш в моите работи? — сопна се той на трапера. — Как ти е името?
— Казвам се Сам Хокинс. Ето, хвърли едно око на книжата ми!
Той измъкна легитимациите на Детелиновия лист от джоба си и ги подаде на майора. Онзи ги прочете. Погледна изумено трапера и другарите му и сбърчи чело.
— Е, и какво от това? — каза накрая. — Ти се казваш Сам Хокинс, а придружителите ти — Стоун и Паркър. Властите се призовават по всякакъв начин да ви съдействат.
— Така е. Виждаш значи, че мога да предявя претенции за твоята помощ!
— Това е вярно. Но от документите не е видно, че имаш право да поставяш препятствия по пътя на тези власти. Пьотр Добронич ще си получи кнута!
— Не, няма да го получи! — оспори Сам с решителен тон.
— Човече, ти си откачил! Ще наредя да те арестуват. Достатъчен е един знак.
— Не си прави труда! Ако някой има правото да извърши тук арестуване, то това сме ние. И веднага ще ти го покажем.
Сам Хокинс пристъпи към коня, на който седеше Флоран-Ломонов.
— Бил Нютън — заговори той високо, така че всички можеха да разбират думите му, — обвинявам те в убийство, грабеж, измама, фалшификаторство и ред други престъпления! Ти си мой арестант!
— Твой арестант? Ха, че хвани ме, де! — изсмя се Бил Нютън, смушка коня си и рязко го обърна с намерение да препусне.
Но беше подценил трапера. Дребосъкът посегна отривисто, улови ездача за крака и измъкна стъпалото му от стремето… едно дръпване, Бил Нютън излетя от седлото и се сгромоли на земята. Конят се стрелна без ездач.